— А, това вече е странно — каза Дент. — Имам предвид, че е по-странно от онова за Естер, защото Ортис изглеждаше сериозен човек. Но когато Джъстин му се обадила, за да провери нещо в показанията му, чула съобщение, че телефонът е изключен или е извън обхват. Затова отидохме да го потърсим и така разбрахме, че се е изнесъл от апартамента си. Попитахме домоуправителя къде е отишъл и той ни каза, че Ортис изчезнал посред нощ и не казал на никого защо заминава или къде отива. Дори не се обадил, за да си вземе депозита, и изоставил всичките си мебели. Имам предвид, всичко изглеждало така, все едно се е изплашил от нещо и е избягал.
— Опитахте ли се да го откриете? — попита Демарко.
— Да, естествено — отвърна Когхил. — Е, не лично, но помолихме момиче от отдела за издирване на изчезнали лица, което разбира от компютри. Тя се разтърси, за да провери дали е използвал кредитните си карти, дали си е купил самолетен билет или дали някъде не се е показал номерът на социалната му осигуровка, но не можа да го открие. От друга страна, трябва да съм честен с теб: не сме се опитвали много сериозно да го открием. Към онзи момент все още разполагахме с четирима сериозни свидетели, които можеха да дадат показания срещу онова малко лайно Розентал.
21
Демарко си поръча още една бира, след като Когхил и Дент си тръгнаха, като го оставиха да плати и тяхната сметка, между другото. Той помисли още няколко минути върху чутото, после се обади на Портър. Тя не вдигна, но след малко той получи съобщение, което гласеше: „В съда съм. Ще ти звънна след 20“.
И така, Демарко изчака двайсет минути, като се занимаваше най-вече с това да гледа момичетата, които минаваха отвън, точно както бяха правили Когхил и Дент. Ню Йорк, Ню Йорк. Има ли по-добър град за гледане на момичета? Може би Париж? Но той никога не беше ходил в Париж, така че не знаеше. Мислите му разсеяно се върнаха към историята за бащата на Портър, който беше умрял на игрището за голф „Сейнт Андрюс“. Ако самият той имаше избор между това да види Айфеловата кула в Париж и да играе голф на „Сейнт Андрюс“ в Шотландия…
Телефонът му звънна.
— Имам само пет минути, после трябва да се връщам в съдебната зала. Говори ли с Когхил и Дент? — попита го Портър.
— Да, и трябва да призная, че историята за възрастната дама е интересна, но все пак ми се струва много по-вероятно тя просто да е получила удар, а не да е била отровена.
— Ти не си виждал Естер. Аз съм я виждала. Беше здрава като бик.
— Щом казваш, доктор Портър, но нека те попитам нещо. Ако се тревожиш, че някой може да накара свидетелите ти да изчезнат, защо просто не ги поставиш под полицейско наблюдение? Нали се сещаш, за да разбереш, ако някой се свърже с тях.
— Ти малоумен ли си, Демарко?
— Малоумен? — повтори той.
Тази жена наистина го дразнеше.
— Аха. Как мога да оправдая назначението на двайсет ченгета, колкото ще трябват за денонощно дежурство за наблюдение на трима свидетели? Това не е дело, свързано с организираната престъпност. Дори не е дело за предумишлено убийство. Честно казано, колкото и да се интересува Джон Махоуни от Доминик Динунцио, никой друг не споделя този интерес.
— Да, но тази твоя теория…
— Моят началник не вярва в нея. И виждам, че ти също не вярваш в нея. Но още отсега ти казвам, че ако не направиш нещо, на Тоби Розентал може буквално да му се размине.
— Ей, Джъстин, престани да се опитваш да ме натопиш да свърша това вместо теб. Ти си прокурор по това дело, а не аз.
— Добре тогава, ако го загубя, ще кажа на твоя началник, че съм те помолила за помощ и ти си ми отказал. Хайде, трябва да вървя.
Тази проклета жена беше невероятно нахална да го заплашва по този начин. От друга страна, ако Тоби Розентал наистина бъдеше оправдан, Махоуни щеше да се ядоса, а ядосаният Джон Махоуни не беше човек, с когото е приятно да си имаш работа.
Демарко реши, че най-доброто, което може да направи в този момент, е да каже на Махоуни какво иска Портър, а след това да го убеди да натисне шефовете ѝ в Ню Йорк, за да ѝ осигурят необходимите ресурси. По този начин самият той щеше да се измъкне от примката и да върне топката обратно в игрището на хората, които наистина носеха професионалната отговорност за обвинението срещу Розентал.
Той се обади в кабинета на Махоуни, като си даваше сметка, че най-вероятно няма да може да говори с него, защото големият шеф беше някъде и правеше онова, което правеше по цял ден, така че корабът на демокрацията да продължава да следва блуждаещия си курс. Поръча на Мейвис, секретарката, да му предаде да му се обади възможно най-скоро. Става дума за Доминик Динунцио.