— Опита ли се да откриеш човека, който беше притиснал горския пазач? — попита Демарко.
— Естествено — отговори Олбрайт. — Бях бесен. Проверихме финансовото състояние на Дейв, за да видим дали не е получил някаква необяснима сума пари. Не беше. Проверихме разговорите му в телефонната компания, за да видим дали не му се беше обаждал някой, свързан с Отърман. Никой не му се беше обаждал. Питахме съседите му дали не са забелязали някакви непознати хора да се въртят около къщата му и може би да го заплашват; никой не беше видял нищо. Научихме само едно нещо от негова колежка, но то не беше кой знае какво.
— Какво беше? — попита Демарко.
— Един ден някакъв хубав мъж с тъмна коса пристигнал в станцията на горските пазачи…
— Хубав?
— Така каза тя. Във всеки случай, този мъж заговорил Дейв навън на паркинга. Жената ги видяла през прозореца. Двамата си говорили около петнайсет минути, а после онзи мъж си тръгнал. Тогава не обърнала внимание на това, но след половин час Дейв все още седял в колата си. Тя отишла при него, за да го попита дали всичко е наред, и забелязала, че той е плакал.
— Аха — каза Демарко.
— Аха — каза Олбрайт. — Ще ти кажа какво е станало според мен, макар че нямам и помен от доказателство за това. Едно време жената на Дейв работела в Лас Вегас. Сервитьорка, промоутърка, такива неща — така че няма да се изненадам, ако от време на време е проституирала, макар че никога не е била арестувана. Но един ден повярвала в Бог, преместила се при Дейв, омъжила се за него и му родила две деца. Мисля си — и както ти казах, това не е нищо повече от инстинкт, — че онзи мъж, който е говорил с Дейв на паркинга, е открил нещо за жена му, нещо от времето, когато е работела тук. И си мисля, че точно това е била причината Дейв да промени показанията си. Искал е да предпази жена си и децата си.
— Но единственото, което знаеш за този мъж, е това описание — каза Демарко. — Хубав мъж с тъмна коса.
— Точно така. Някой ден ще намерим костите на Арлийн Отърман, заровени до езерото Мийд, и някъде наоколо ще има една лопата с жълта дръжка. Но това няма да има значение благодарение на тъпотията, че не могат да те съдят два пъти за едно и също престъпление.
Демарко изгуби един ден, за да разговаря с Дейв. Отиде с кола до станцията на горските пазачи, недалече от езерото Мийд, но на място му казаха, че Дейв е излязъл. И така, през следващите три часа, вместо да се порадва на природата, Демарко седя на една пейка. Накрая не издържа на жегата, защото навън беше трийсет и осем градуса, и се прибра в колата си, за да включи климатика на максимална мощност.
Възнамеряваше да каже на Дейв нещо такова: „Виж сега, разбирам какво се е случило в съда. Някой е заплашил жена ти или децата ти, така че не си имал друг избор. Затова никой не те обвинява за нищо, Дейв, и със сигурност не те обвинявам аз. И ако ми разкажеш какво стана, никой — нито прокуратурата в Лас Вегас, нито някой друг — ще разбере за това от мен. Просто се опитвам да стигна до онзи подъл, безсърдечен мръсник, който те е принудил да промениш показанията си“.
Да, точно това беше планът на Демарко: да убеди Дейв, че той не носи никаква вина и всичко, което му каже, ще си остане между тях двамата. А в добавка към това Дейв щеше да получи втори шанс да постъпи както трябва.
Демарко не успя да му каже повече от две изречения.
Дейв седеше зад бюрото си и пиеше кока-кола, облечен с униформата си: сива риза, тъмнозелени шорти и туристически обувки. Беше симпатичен мъж с пясъчноруса коса и широко, открито, честно лице; ако беше директор на националния парк, Демарко щеше да го използва като модел за рекламите, с които набираха нови служители. Когато Демарко му каза, че иска да говори с него, Дейв му отвърна с широка усмивка. Беше човек, който ще спре да ти помогне, ако види, че си закъсал с колата край пътя.
Демарко се представи и каза, че работи за прокуратурата в Манхатън. Показа и документи за това. Джъстин му беше дала едно писмо на официалната бланка на прокуратурата, в което пишеше как той е упълномощен да работи от нейно име; имаше и служебна карта с името си и печата на областния прокурор. Демарко подозираше, че Сара беше разпечатала картата на компютъра си, но изглеждаше достатъчно официално.
Дейв се озадачи, когато Демарко му каза, че иска да говори с него, но си остана дружелюбен. Но щом му каза, че иска да разговарят за делото „Отърман“, още преди да се впусне в предварително подготвената си реч, пред лицето на Дейв сякаш се затръшна метална врата.
Дейв отговори, че няма какво да му каже за Отърман, а освен това има работа. Взе си шапката с широка периферия и излезе. Демарко хукна след него и се опита да му обясни, че няма да му създаде никакви проблеми, честна дума, и напълно разбира защо…