Дейв се качи в джипа си и се отдалечи.
Мамка му. Демарко разбираше, че онова, което беше направил Дейв — да излъже на свидетелското място, — щеше да го измъчва до края на живота му; сигурно беше единственото престъпление, което някога беше извършил. Демарко не знаеше каква религия изповядва Дейв, но самият Демарко беше католик — макар и напълно безсъвестен католик — и го бяха учили, че ако отидеш да се изповядаш, разкажеш за греховете си на свещеника и наистина се разкаеш за тях, Бог ще ти прости. Е, Демарко знаеше от личен опит, че Бог може и да ти прости, но има някои грехове, за които никога няма да си простиш самият ти. И точно така му изглеждаше в случая с Дейв: той никога нямаше да си прости, че беше помогнал да оправдаят един човек, който беше убил жена си, но освен това никога нямаше да говори с някого за онова, което беше направил.
Демарко се обади на Сара и я накара да му направи резервации за Сан Диего.
В Сан Диего Демарко не постигна нищо. През 2011 г. там се беше гледало делото, в което наследницата на голямо богатство беше обвинена, че е застреляла своя съпруг жиголо. Точно както Олбрайт в Лас Вегас, прокурорът в Сан Диего беше изпълнен с горчивина. Не се съмняваше, че някой беше притиснал неговите свидетели, но след цяла година в безплодни опити да открие виновника не беше постигнал никакъв резултат. Знаеше единствено, че адвокатът — някакъв мошеник на име Скот Баркли — беше спечелил цяло състояние от това дело, но не можеше да докаже, че Скот Баркли наистина беше наел хора, които да манипулират изхода от делото, като накарат свидетелите да изчезнат.
Демарко се обади на Сара.
— Резервирай ми полет до Хюстън, по дяволите — нареди той.
24
Ела реши, че да гледа как Джак Морис играе блекджек прилича на преживяването да гледа как някой професионален боксьор понася тежка поредица удари от значително по-силен противник. След известно време на човек просто му се иска треньорът на боксьора да хвърли кърпата на ринга, за да сложи край на това кръвопролитие.
Когато Бил играеше хазарт, той винаги се забавляваше. Разменяше си шегички с крупиетата и играчите, които седяха до него. Ако спечелеше, черпеше останалите играчи по едно питие и винаги оставяше бакшиш на крупиетата. Но Бил все пак не приличаше на пристрастен комарджия, затънал в трийсет хиляди долара дългове, който не знае как ще си плати наема за следващия месец. А точно това беше научила Ела от компанията за издирване на данни в Далас за Джак Морис, бармана от „Макгилс“.
Джак декларираше годишен доход в размер на около двайсет и пет хиляди долара, макар Ела да не се съмняваше, че той декларира само малка част от бакшишите. Освен това му плащаха социална осигуровка и по 430 долара на месец инвалидна пенсия от организацията на ветераните от въоръжените сили. Беше на шейсет и седем години и беше служил в армията от 1970 до 1972 г., така че като нищо можеше да е бил във Виетнам. Ела не знаеше — и всъщност нямаше значение — дали инвалидната пенсия беше заради рана, получена по време на военната служба, но Джак не приличаше на инвалид. Нямаше да се изненада, ако Джак — крадецът на бакшиши — страдаше от някаква мистериозна болка в гърба, невъзможна за диагностициране, която може би не беше съвсем истинска.
Според извлеченията от кредитните му карти всяка неделя и понеделник — почивните дни на Джак — той се качваше на автобуса за Атлантик Сити. В редки случаи пренощуваше в някой евтин мотел там в неделя вечерта и тези редки случаи почти със сигурност съвпадаха с неочаквания късмет, който го беше споходил на игралната маса. Но най-често се прибираше у дома в неделя вечерта, а след това отново вземаше автобуса. Джак имаше много, много сериозен хазартен проблем. И точно затова веднага щом прочете проучването за него, Ела разбра, че ще бъде лесна работа да се справи с него.
Когато Джак потегли от Ню Йорк в една топла неделна сутрин, Ела беше в неговия автобус, пълен с лошо облечени възрастни хора, които не изглеждаха способни дори да си платят автобусния билет, какво остава да играят покер. Джак слезе на автогарата в Атлантик Сити и продължи пеша — доста нетърпеливо, поне според Ела — към „Ризортс“, едно от най-старите казина на крайбрежната алея. Крачеше енергично, сякаш беше сигурен, че точно днешният ден няма да бъде като другите.
Той седна на една маса за блекджек, даде сто долара на крупието и прибра чиповете. Само двайсет минути по-късно вече беше изгубил сто долара. И докато играеше, изражението му беше съвършено мрачно. Някои мъже сигурно си прекарваха по-забавно на проктологичен преглед, отколкото Джак на масата за блекджек. Когато губеше — а поне доколкото виждаше Ела, той губеше почти на всяко раздаване, — той ругаеше на глас, удряше с ръка по масата и крупието му правеше забележка. След като изгуби първите сто долара, той извади още пет банкноти по двайсет и този път парите му издържаха малко по-дълго, може би четирийсет минути. После изгуби и тях.