25
Демарко седеше в един бар, пиеше бира и се ядосваше заради петте дни, които, общо взето, беше изгубил в Тексас. Беше окачил бастуна си на облегалката на стола. Десният му крак пулсираше от болка и го караше да се пита дали не беше махнал патериците твърде рано.
Барът се намираше на малко повече от километър от масивния тухлен затвор на Хънтсвил — мястото, където екзекутираха осъдените на смърт престъпници в щата Тексас. От 1819-а, когато бяха построили затвора, до 1923-та там бяха умъртвявали убийците и изнасилвачите чрез обесване, но през 1924 г. благодарение на модерното чудо на електричеството бяха въвели в употреба електрическия стол. Това чудодейно устройство беше използвано над триста пъти. През 1982-ра обаче щатските законодатели бяха стигнали до извода, че използването на смъртоносна инжекция е по-хуманна форма на наказание — така поне нямаше опасност главата на жертвата да избухне в пламъци, — и оттогава насам в Тексас по този начин бяха екзекутирани над петстотин души.
Демарко току-що беше излязъл от срещата си с един осъден на смърт, който очакваше първата и последната си среща със смъртоносната инжекция, и по обясними причини изпитваше силна нужда от питие. Барът се казваше „Хъмфрис“ и Демарко беше влязъл в него само защото беше първото заведение, което бе видял. Иронията на съдбата беше в това, че човекът, когото Демарко си мислеше, че преследва, беше използвал същото име — Хъмфри — и освен това го беше използвал, защото имаше доста извратено чувство за хумор.
О, да, вече го беше надушил.
Докато си пиеше бирата, Демарко се обади на Сара и поръча да му направи резервации за Минеаполис за следващия ден, като ѝ обясни, че след Лас Вегас, Хюстън и Хънтсвил беше видял предостатъчно от югозападните щати, за да му стигне до края на живота му. Когато го каза, все пак беше наясно, че ако удари на камък и в Минеаполис, ще му се наложи да продължи с Аризона.
— Какво правиш в Хънтсвил? — попита го Сара.
— Отидох да се срещна с един осъден на смърт, който се беше съгласил да говори с мен само защото му бяха донесли една кофа с пилешки крилца от „Кей Еф Си“. А след това ми каза да ходя да се ши… да си гледам работата.
— Моля? — каза Сара.
— О, няма значение. После ще ти разкажа. Просто ми резервирай самолетен билет до Минеаполис.
Демарко беше пристигнал в Хюстън преди пет дни, за да говори с прокурора за делото срещу Мис Тексас. През 2009 г. една бивша носителка на титлата „Мис Тексас“ — казваше се Стела Харингтън — беше платила на наемен убиец, за да очисти нейния богат, но неверен и агресивен съпруг. След това убиецът, жалка отрепка на име Ранди Уайт, беше арестуван, тъй като, пиян и надрусан с амфетамини, беше прострелял три пъти една бременна продавачка, защото се беше забавила с отварянето на касата. Всички подробности от това отвратително престъпление бяха запечатани от охранителната камера.
Ранди беше разбрал, че ще го осъдят на смърт — в това нямаше никакво съмнение, не и в щата Тексас, — и беше казал на прокурора, че освен това е убил съпруга на Стела Харингтън, защото Стела му платила да го направи. В замяна на свидетелските си показания срещу Стела Ранди Уайт искаше да получи доживотна присъда за убийството на бременната продавачка вместо смъртно наказание. И прокурорът от Хюстън с неохота беше приел това споразумение. На делото срещу Стела обаче Ранди се беше изправил на свидетелското място, беше се заклел да говори истината и беше излъгал. Беше казал, че никога не е виждал Мис Тексас, и тя беше оправдана. Но тъй като Ранди се беше отметнал от споразумението с прокурора, го бяха изпратили в Хънтсвил, където щяха да изпълнят смъртната му присъда.
Демарко почака два дни, преди прокурорът от Хюстън, който се казваше Куган, да намери време да се срещне с него; Куган си имаше по-важна работа, отколкото да разговаря с един непознат за някакво дело отпреди седем години, което беше загубил. След като Демарко най-сетне успя да се види с него, Куган му каза:
— Ранди Уайт е убил двама души, за които знаем, както вероятно и още няколко, за които не знаем. Вярвам, че на света съществуват едноклетъчни паразити с повече съвест от Ранди, и си мислех, че на тази планета няма нито едно друго човешко същество, за което да го е грижа, с изключение на него самия. Но се оказа, че греша.
Демарко — след като беше гледал твърде много филми — беше очаквал Куган да изглежда и да говори като шерифа от „Царете на хаоса“, включително каубойската шапка, ботушите с шпори и провлечения тексаски акцент. Човекът се оказа тих и любезен, не говореше с акцент и имаше къса посивяла коса и бифокални очила. Приличаше на учител по история.