Тейлър замълча за миг, за да придаде повече тежест на следващите си думи, или поне така предположи Демарко, и добави:
— Но тогава забелязах, че жената не изглежда много добре. Беше много кльощава, кожата ѝ беше бледожълта, а под очите си имаше тъмнокафяви торбички, все едно не беше спала от един месец.
— Важно ли е това? — попита Демарко.
Тейлър се усмихна.
— Аха. Важно е, защото един месец след делото същата тази жена се сдоби с чисто нов черен дроб. Оказа се, че повече от една година е чакала за трансплантация и скоро е щяла да умре, ако не се беше случило това чудо и не се беше появил този донор. Аз дори не бях разбрал, че тя е болна, но някой по-умен от мен го беше открил навреме.
— И кой го е направил? Кой е организирал всичко това?
— Нямам представа. Адвокатът на Хъдсън очевидно има пръст в тази работа, но според мен някой му е помогнал.
— Значи не си попадал на човек, който да се е срещал със свидетелите или…
— Казвам ти, Демарко, нямам представа кой се е добрал до свидетелите. Но ти може да извадиш по-голям късмет.
— Защо?
— Адвокатът на Хъдсън се казваше Форман, като боксьора. Работеше в една кантора заедно с двайсетина други мошеници и преди около три години в кантората провели чистка и се отървали от всички по-стари и безполезни служители. Единият от старшите служители, които съкратили, се казва Кац и е работил в тази кантора от двайсет години. Сигурен съм, че мрази Форман в червата, и подозирам, че с радост ще изпее всички мръсотии, които знае за старата си фирма.
Тейлър отново натисна бутона на телефона си.
— Адел, ела тук и ми помогни да завържа тази проклета папийонка.
28
На следващия ден Демарко се обади на Бен Кац и поиска да се видят във връзка с едно дело, по което беше работила старата му кантора през 2006 г. Кац му отговори, че това не го интересува; часът беше десет сутринта и той звучеше така, все едно току-що се е събудил. Демарко реши, че няма смисъл да се изразява по-дипломатично, и заяви:
— Опитвам се да открия начин да го начукам на Форман, с когото си работил.
— А, ела тогава — отговори Кац.
Кац беше възпълен, с червендалесто лице, рехава руса коса и нос на пияница. Беше облечен с бермуди, джапанки и яркозелена тениска, опъната на големия му корем. Живееше под наем в малък апартамент в голяма сграда с миниатюрен басейн на двора. Жилището му беше от онези, в които обикновено се настаняват млади хора без големи финансови възможности, а не бивши старши служители от престижна адвокатска кантора.
Кац попита Демарко дали не иска една водка с портокалов сок, за да си отвори очите. Защо не, отговори Демарко. Нямаше намерение да я пие; просто не искаше Кац да си помисли, че той не одобрява хората, които предпочитат течната закуска. Освен това се питаше дали любовта към алкохола не е една от причините Кац да бъде уволнен.
Демарко обясни, че иска да поговорят за делото „Хъдсън“ и за евентуалната вероятност Форман да е платил на някого, за да упражни въздействие върху свидетелите. Но му се наложи да изслуша тирадата на домакина, че заради онзи копелдак сега Кац е принуден да гони линейките, за да предлага адвокатски услуги на пострадалите, и да работи от апартамента си, защото не може да си позволи да наеме офис. Най-сетне стигнаха и до въпроса за Хъдсън.
— Спомням си това дело — каза Кац. — Форман непрекъснато се хвалеше как си е хванал клиент като Колдуел Хъдсън и как ще го таксува три пъти по-скъпо от обичайното; знаеше, че Хъдсън е толкова червив с пари, че дори няма да забележи. И веднага след делото Форман си купи порше бокстър. Отначало си помислих, че няма как да не загуби. Бях прочел какво пише във вестниците за свидетелите и си мислех, че най-доброто, което може да постигне Форман, ще бъде да убеди Хъдсън да се признае за виновен за убийство в състояние на афект.
Една вечер случайно срещнах Форман в един бар. Двамата никога не сме били приятели, но той ми махна да седна при него и ми предложи да ме почерпи едно питие. Аз казах нещо като: „Тази вечер явно си в настроение“, а той ми отговори: „Как да не съм? Хванал съм света за топките“. И тъй като знаех, че по онова време се занимаваше с делото „Хъдсън“, го попитах дали не е успял да уреди прилично извънсъдебно споразумение и затова да празнува. А той ми отговори: „Няма да има никакво споразумение. Моят клиент е невинен“. Аз му казах: „Стига бе, шегуваш ли се, няма начин да успееш да го измъкнеш“. И той ми каза…