Кац довърши коктейла си, а след това се загледа продължително в чашата си, сякаш не можеше да си спомни къде беше отишъл целият този алкохол.
— Ще си направя още едно — каза той. — Ти искаш ли?
Демарко благодари, но отказа, защото имаше още от предишното. След това му се наложи да изчака Кац да си приготви ново питие, да отпие една голяма глътка от него и да отиде до тоалетната, при което остави вратата отворена. После се върна обратно в дневната.
— Форман — започна отново Кац — е от онези хора, които винаги искат да си мислиш, че знаят някаква тайна, която ти не знаеш, но никога няма да ти кажат точно каква е. Нали се сещаш?
— Аха — отговори Демарко.
— Затова, когато го попитах как мисли да отърве Хъдсън, той само ми намигна и отговори: „Докарах професионалистите от Доувър“.
— Професионалистите от Доувър? За кого говореше?
— Не знам. А той не ми каза, естествено.
— Но каза „професионалисти“, в множествено число?
— Да, и се държеше много потайно и мистериозно. Значи може би наистина е наел някого, за да му помогне за свидетелите, но не знам нищо повече и нямам представа кои са били тези хора.
— Дявол да го вземе! — възкликна Демарко.
Той се изправи. Точно се канеше да благодари на Кац за питието и отделеното време, и тогава Кац каза:
— Но знам кой може да ти помогне.
Елинор Роджърс живееше в малка къща с декоративна мазилка в квартал, който явно западаше. Дворът беше оформен по характерния за щата Аризона начин: с чакъл и кактуси, без дървета или трева. Елинор му отвори вратата, облечена с небесносин анцуг, но дори така успяваше да изглежда елегантна. Беше висока и грациозна, а косата ѝ беше с бледия цвят на шампанско. Демарко си помисли, че му прилича на онези високопоставени секретарки, каквито могат да се видят пред Овалния кабинет в Белия дом. Беше работила като лична асистентка на Форман, преди да я уволнят.
Демарко ѝ обясни защо е във Финикс, а след това ѝ преразказа какво му беше съобщил Кац за Форман, който бил „докарал професионалистите от Доувър“ по делото „Хъдсън“. Надяваше се тя да може да му помогне да открие кои са били тези професионалисти.
— Кац беше уволнен, защото беше пияница — въздъхна Елинор. — Но освен него уволниха още десетина души — добри служители, които според управителите не бяха достатъчно ценни за фирмата. Аз бях работила в тази кантора от двайсет и пет години и познавах правната материя по-добре от деветдесет процента от адвокатите, включително и от Уейн Форман. Но професионалните ми умения не бяха толкова универсални по отношение на компютрите, макар че в свободното си време ходех на курсове и се опитвах да се квалифицирам.
Елинор извърна поглед и подсмръкна, така че Демарко се притесни тя да не се разплаче. Но домакинята не го направи. Вместо това каза:
— Бях на петдесет и седем години и нямах никакъв шанс да си намеря работа в друга кантора, но на Форман изобщо не му пукаше. Изхвърли ме и в крайна сметка ми се наложи да продам прекрасната къща, в която бях живяла в продължение на двайсет години, и да се преместя на това ужасно място. Ако дори преди една година се бяхте обърнали към мен, тогава щях да откажа да разговарям с вас. Нямаше да искам никой да си мисли за мен като за човек, на когото не може да се има доверие да запази тайните на адвокатска кантора — дори такава, която се е отнесла толкова несправедливо. Но след като от три години не мога да си намеря работа… Майната им.
Демарко не се съмняваше, че Елинор Роджърс обикновено — или дори никога — не употребяваше изрази като „майната им“, но търпението ѝ очевидно се беше изчерпало.
— Нека да се върнем на делото „Хъдсън“ — предложи Демарко. — Спомняте ли си…
— Пет или шест месеца преди началото на делото при Форман дойде един човек — каза Елинор.
— Висок тъмнокос хубав мъж? — попита Демарко.
— Не си спомням да е бил хубав или висок. В действителност не помня почти нищо друго за него освен това, че косата му беше вързана на конска опашка и беше облечен с медицинска униформа.
— Медицинска униформа?
— Болнично облекло — като онези дрехи, с които се обличат хирурзите по време на операция, макар че се съмнявам този човек да е бил хирург. Приличаше по-скоро на санитар, който бута количките с пациентите. Когато дойде в кантората и поиска да се срещне с Форман, аз го попитах за името, но той не ми го каза. Вместо това обясни, че Форман го очаква. Аз се обадих на Форман, описах му човека и Форман ми нареди да го пусна веднага.