Телефонът му започна да звъни — беше го оставил на един шезлонг до басейна. Той стигна до края на басейна, изкатери се навън и си удари контузения крак, но успя да стигне, преди да се включи гласовата поща. Обаждаше се Сара.
— Говорих с фирмата за недвижими имоти. Една жена, която работи там и се казва Джуди Глийсън, ще ти покаже архивите, ако можеш да ѝ докажеш, че наистина работиш за областния прокурор на Манхатън.
— Изпрати ми адреса на есемес — каза Демарко. — После отиди да се почерпиш един млечен шейк или нещо подобно и го пиши като разход на моята сметка.
— Млечен шейк? Мислех си по-скоро за едно епълтини.
— Какво е това? — попита Демарко.
— Мартини с ябълков ликьор.
— Ти не си ли много малка, за да пиеш алкохол?
— Напротив. Имам двайсет и една. И освен това не съм девствена.
— О, господи. Нямаше нужда да ми го казваш.
Джуди Глийсън се оказа симпатична приказлива жена на възрастта на Демарко. Работеше в офиса на фирмата в един търговски център във Финикс, където витрините бяха облепени със снимки на къщите, които даваха под наем, както и на онези, които се опитваха да продадат.
Демарко ѝ показа служебната си карта, която го упълномощаваше да води разследвания от името на прокурора на Манхатън.
— Добре — каза Джуди, като едва хвърли поглед на документите му, преди да му ги върне. — Младата дама, която ми се обади от Ню Йорк, ми каза, че разследването е свързано с убийство. Колко вълнуващо!
— Нямаме никакви доказателства, че наемателят на къщата има връзка с убийството — отговори Демарко. — Но той или тя може би разполагат с информация, която се отнася до случая. Затова ме интересува името на наемателя, моля.
Джуди отвори една бежова папка на бюрото си.
— Казва се Уилям Кантуел. След като се обади асистентката ти, проверих в архивите и си спомних за него. Беше много хубав и възпитан. И много вежлив, никога не създаваше проблеми — не беше от онези наематели, които непрекъснато се обаждат по телефона, за да се оплакват от нещо.
— Знаеш ли дали Кантуел е истинското му име?
— Няма как да съм сигурна, но той ми показа шофьорска книжка със снимката си. Освен това ние не даваме под наем къщи като тази на всеки клиент, който влезе в офиса. Говорим за имот на стойност около два милиона и половина. Затова искаме препоръки и проверяваме банковото досие на кандидатите. Освен това разполагам с номера на социалната осигуровка на господин Кантуел, копие от документа му за самоличност, препоръките му и номера на застрахователната му полица като наемател.
Демарко едва не стана от мястото си, за да вдигне ръка към небето и да възкликне: „Благодаря ти, Господи!“.
— Може ли да погледна копието от документа му за самоличност? — попита Демарко.
— Естествено — каза Джуди и му подаде един лист формат А4.
Беше копие от шофьорската книжка със снимка, на която се виждаше мъж с гъста тъмна коса и небрежна усмивка. Демарко беше принуден да признае, че наистина изглежда добре. Шофьорската книжка беше издадена в щата Вашингтон и посоченият адрес беше в Сиатъл; срокът ѝ беше изтекъл през 2009 г. Сред данните в нея беше посочена и рождената дата на Кантуел. Беше роден през 1966 г., следователно към днешна дата беше на петдесет години, а по времето на делото „Хъдсън“ е бил на четирийсет.
— От кого бяха препоръките за него? — попита Демарко.
— От една компания в Сиатъл, която подобно на нашата се занимава с луксозни имоти. Господин Кантуел беше наел от тях един мезонет през две и четвърта година.
Това беше още по-добре. Именно в Сиатъл през 2004 г. се беше гледало делото, на което бившият мениджър от „Майкрософт“ беше оправдан по обвинението в изнасилване.
— Ще ми кажеш ли номера на социалната осигуровка на Кантуел? — продължи Демарко. — И да ми направиш копие от препоръките и шофьорската му книжка?
— Разбира се — отвърна Джуди.
— Между другото, знаеш ли дали Кантуел е бил женен? — попита я Демарко.
— Не знам дали е бил женен — в нито един от документите при мен не е вписана съпруга, — но според мен живееше с една жена.
— Защо мислиш така?
— Защото веднъж в месеца съм длъжна да наглеждам имотите, които даваме под наем. Обикновено господин Кантуел беше там, когато се отбивах, а понякога просто ми казваше да си отворя с моя ключ, за да вляза, но веднъж ми отвори една жена.
— Представи ли се?
— Не си спомням. Аз почуках на вратата и тя ми каза нещо като: „Да, Бил ме предупреди, че ще минете“. Но не си спомням как се казва.