Двамата решиха да се приберат в Щатите, за да се консултират с друг лекар, макар и да знаеха, че от това няма да има никаква полза. Хванаха полет до Лос Анджелис, където друг онколог потвърди онова, което им беше казал австралийският доктор. Бил умираше.
Ела се изненада от начина, по който Бил реагира на тази новина. Очакваше да се ядоса и да започне да се оплаква колко е несправедлив животът. Мислеше си, че с часове ще плаче и ще се самосъжалява заради това, което му беше причинила съдбата. Но той не го направи. Освен в самия край, когато болката вече беше нетърпима, той непрекъснато повтаряше как животът му е бил страхотен и той го е изживял докрай. Естествено, каза той, очаквах да доживея до осемдесет или деветдесет години, но когато се замисля за горките хора по целия свят, които никога не са живели като мен… Е, той нямаше от какво да се оплаква и не съжаляваше за нищо. И най-невероятното беше, че наистина вярваше на думите си. Двамата обсъдиха проблема и решиха да прекарат последните няколко месеца от живота му в Санта Барбара, където живееше майка му. Беше прекрасно място, където да живееш — или да умреш.
Майката на Бил беше симпатична жена и през следващите пет месеца двете дами доста се сближиха, докато заедно се грижеха за Бил. В много отношения Джанет Кърнс приличаше на Ела. Не беше отраснала в бедняшко семейство в провинциален град, но не беше и от заможна фамилия. И точно като Ела, когато се беше омъжила за пръв път, го беше направила по любов. Бащата на Бил беше сравнително заможен, но не беше свръхбогат. За разлика от него съпрузи номер две, три и четири, за които се беше омъжила последователно, след като бащата на Бил беше починал, бяха свръхбогати. И Джанет не се беше омъжила за постоянно за нито един от тях. Онова, което беше останало за постоянно, беше богатството, с което се беше сдобила след разводите — включително и къщата в хълмовете на Санта Барбара, която беше напълно изплатена.
След като първоначалният шок отмина, Джанет спря да плаче и запретна ръкави, за да помага на Ела. Вечер, когато Бил потъваше в несигурна дрямка, двете пиеха по нещо заедно и си говореха за всичко. Единственото, за което не говореха, беше работата на Бил. Джанет беше достатъчно интелигентна, за да си дава сметка, че не иска да знае нищо за това, а Ела, разбира се, не повдигаше доброволно тази тема.
Когато най-сетне дойде краят и от Бил не беше останало нищо друго освен кожа и кости, изпълнени с болка, Ела му помогна да си отиде. Медицинската сестра ѝ беше казала, че морфинът следва да се употребява според нуждите му, за да облекчава болката, и беше добавила: „Към този момент вече няма такова нещо като свръхдоза“. Всъщност беше искала да ѝ подскаже, че когато болката стане твърде непоносима, няма нищо лошо да му даде достатъчно морфин, за да го убие. И Ела направи точно това.
Нито тя, нито майката на Бил плакаха много в деня, когато той умря; и двете бяха изплакали сълзите си много отдавна и изпитваха облекчение, че той вече не страда. Кремираха го, а след това майката на Бил взе под наем една платноходка — един от бившите ѝ съпрузи я беше научил да управлява ветроходни съдове — и двете с Ела излязоха в Тихия океан, за да разпръснат праха му. Когато Ела видя един делфин да се показва от водата, тя не си помисли, че това е знак от Бог, но остана доволна и беше сигурна, че Бил също щеше да се зарадва.
След като Бил умря, Ела направи оценка на това, с което разполагаше — точно както го беше направила в онзи ден, когато завърши гимназията в Калхун Фолс.
Повечето от парите, които Бил беше изкарал, вече ги нямаше. По-голямата част от тях просто беше похарчена за къщите, в които живееше, за колите и яхтите под наем, за всички възможни удоволствия. Бил Кантуел никога не беше пътувал с нещо по-малко от първа класа. Освен това беше направил и неразумни инвестиции: схемата с недвижими имоти във Флорида и фиаското със софтуерната компания в Сан Диего. Ракът, разбира се, също беше изял голяма част от средствата му, защото и двамата с Ела нямаха здравни осигуровки. Ела пресметна, че откакто познава Бил, той беше изкарал около единайсет милиона долара, от които бяха останали само три. Как беше възможно да е похарчил осем милиона долара за петнайсет години, по дяволите? Или с други думи: как така му беше позволила да профука осем милиона?
Три милиона долара звучаха като солидна сума, но Ела беше само на трийсет и една, когато Бил почина, а човек не може да се пенсионира на трийсет и една години, ако има едва три милиона долара в банката. На първо място, изкараните от Бил и нея пари не можеха да бъдат вложени във взаимоспомагателен фонд или в инвестиционна компания, където просто да се умножават; така щеше да остане следа, по която данъчните да тръгнат, а тя не можеше да си позволи този риск. С други думи, тези три милиона долара все едно бяха заровени в задния двор, вместо да генерират приходи, от които Ела да живее. Едно от нещата, които тя трябваше да направи сега, беше да измисли как да изпере тези пари, така че да може да ги инвестира в нещо сигурно, а не в схема за бързо забогатяване, организирана от хора, готови да приемат мръсни пари. Както участниците в онази катастрофална сделка с недвижими имоти във Флорида.