Да кажем, че Ела доживееше до деветдесет години, което не беше нереалистично. Това означаваше, че тези три милиона долара трябваше да ѝ стигнат за около шейсет години, а три милиона, разделено на шейсет, прави по петдесет хиляди годишно. Кой е в състояние да живее с петдесет хиляди долара на година? Ела определено не беше. Това беше самата дефиниция за средна класа, а тя нямаше никакво намерение да живее в някаква миниатюрна къща, да си купува икономични коли и да се тормози за всеки разход.
Ела имаше смътна представа за бъдещето. Искаше да се пенсионира на четирийсет години. Искаше къща на крайбрежната ивица в щата Калифорния — в Санта Барбара, Монтерей, Кармел или нещо подобно. През лятото искаше да живее на друго място — по-хладно, но все пак цивилизовано, например на островите Сан Хуан, недалече от Сиатъл, или в зимния курорт Уислър в Канада. Може би щеше да се занимава с някой малък приятен бизнес — например художествена галерия — или да се научи да плава с платноходки като майката на Бил. И в тази неясна представа за бъдещето може би щеше да фигурира някой мъж, но ако имаше такъв, най-важното за него щеше да бъде размерът на състоянието му. Във всеки случай, Ела беше съвсем наясно, че с три милиона долара изобщо няма да може да постигне целта си.
Затова реши да продължи да се занимава с онова, което бяха правили заедно с Бил. Поне още няколко години. Бил я беше научил на всичко, което ѝ трябваше, а и в интерес на истината, тя беше по-изобретателна от него. Може би в някакъв момент щеше да си намери партньор, на когото да казва какво да прави, но първоначалното ѝ усещане беше, че предпочита да работи сама.
Тя благодари на майката на Бил за всичко и отиде с кола до Сан Антонио. Можеше да хване самолета, но предпочиташе да шофира до мястото, откъдето беше започнал пътят на Бил. Беше нещо като поклонение, тя си мислеше за Бил и за живота им заедно и понякога плачеше, но по-често се усмихваше.
На другата сутрин тя влезе в кантората на Джордж Чавес в момента, в който започваше работното му време. Той нямаше представа коя е тя, защото Бил така и не ги беше запознал и не му беше казал за нея. Ела без заобикалки му съобщи, че Бил е мъртъв, че е работила с него още откакто двамата са се оженили, и че всичко ще продължи по същия начин. Джордж щеше да продължава да изпълнява ролята на агент-посредник и когато някой адвокат имаше нужда от „изключителен съдебен консултант“, той щеше да се обажда на Ела и да продължава да си прибира по 10 процента комисиона.
След като Джордж се съвзе от шока, предизвикан от новината за смъртта на Бил, и след като Ела успя да го убеди, че не е някакво коварно ченге под прикритие, не му отне дълго време да вземе решение; планът на Ела звучеше по-добре от вероятността да изгуби въпросните 10 процента. Освен това Джордж всъщност нямаше какво да губи. От негова гледна точка той не се занимаваше с нищо незаконно; просто свързваше Бил — а сега Ела — с други адвокати, а онова, което се случваше след това, изобщо не го засягаше.
За нещастие, първата ѝ поръчка след това беше делото срещу Тоби Розентал, а работата по него беше много по-сложна и заплетена от всичко друго, срещу което се бяха изправяли двамата с Бил.
Четвърта част
30
След като откри, че е обикалял цялата страна, за да издирва един мъртвец, Демарко реши да се върне в Ню Йорк и да започне отначало.
Обади се на Джъстин и Сара, за да се срещнат; беше неделя, но това нямаше никакво значение, поне според него. Сара им предложи да се видят в някакво заведение в Ийст Вилидж, където според нея предлагали най-добрия брънч.
Джъстин пристигна навреме, облечена с джинси и блуза в слънчогледовожълто, а прошарената ѝ кестенява коса беше небрежно вързана на конска опашка. Ярката светлина на утрото не беше благосклонна към нея.