Затова Демарко се обади на Джъстин и я накара да използва служебното си влияние, за да провери дали някога е издаван международен паспорт на името на Ела Филдс или Ела Кантуел.
— Подай искането от името на полицията в Ню Йорк — каза Демарко. — И намекни — или излъжи, не ме интересува, — че информацията е необходима във връзка с евентуална терористична заплаха, за да стане по-бързо.
Въпреки това мина повече от една седмица, преди да получат отговор от Държавния департамент; може би ако Ела се казваше „Фатима“ или „Джамала“, щяха да се задействат по-експедитивно. Във всеки случай, държавата беше издала общо четири международни паспорта на жени, които се казваха Филдс, Ела и бяха на трийсет и няколко години, на колкото предполагаше Демарко, че трябва да е неговата Ела Филдс.
Една от тях беше хубава, но чернокожа. Втората беше толкова невзрачна, че нито един човек, който не беше официално диагностициран с недостатък на зрението, нямаше да я определи като хубава. Третата беше учителка от щата Айова и беше симпатична, без да е нищо особено, но беше висока само сто петдесет и осем сантиметра.
Четвъртата Ела Филдс беше руса секс бомба с ръст от сто седемдесет и пет сантиметра. Демарко не можа да открие никаква друга следа от нея в целите Съединени щати.
— Намери ми тази мацка, по дяволите — изръмжа той на Сара.
Демарко не умееше да работи с документи. Нито да провежда издирвания в интернет. Ако се опиташе да гледа по-продължително в някой монитор, получаваше мигрена или заспиваше. Затова, докато Сара претърсваше интернет в опит да открие Филдс, Демарко реши да се опита да докаже, че тя наистина е в Ню Йорк. Засега смяташе, че тя може би е в града, но нямаше никакви доказателства за това. Освен това смяташе — отново без никакви доказателства, — че тя може би има нещо общо с факта, че помощник-сервитьорът беше избягал от града, а Естер беше получила удар. Затова възнамеряваше да поговори с някои хора, да им покаже снимката от международния паспорт на Филдс и да успее — или поне така се надяваше — да накара някой от тях да потвърди, че тази жена е манипулирала свидетелите по делото „Розентал“. Ако можеше да докаже, че тя е в града, може би Джъстин на свой ред щеше да успее да накара полицията в Ню Йорк да възложи на някои от своите трийсет хиляди служители да се заеме с издирването ѝ.
Демарко взе такси до комплекс „Астория“ в Куинс, където беше живял Едмундо Ортис, преди да изчезне безследно. Питаше се кой е измислил това име, така че комплексът за настаняване на социално слаби граждани да звучи така, все едно се намира в непосредствена близост до имението „Даунтън“ от телевизионния сериал. Жилищният комплекс „Астория“ заемаше площ от сто и трийсет декара на брега на Ийст Ривър и се състоеше от двайсет и два тухлени блока на шест и седем етажа. В тях живееха общо три хиляди нюйоркчани, предимно чернокожи и от латиноамерикански произход, а не представители на британската аристокрация.
Демарко намери блока, в който беше живял Едмундо Ортис, проби си път между няколко тийнейджъри, които се навъртаха покрай входа, и влезе вътре. Асансьорите не работеха, така че му се наложи да се качи с накуцване пет етажа с помощта на бастуна си. Когато стигна до бившия апартамент на Едмундо Ортис, кракът му вече плачеше за милост.
Демарко беше решил да започне оттам, за да попита хората, които живееха сега в апартамента на Едмундо, дали се бяха чували с него — например дали не им се е обаждал, за да му препращат пощата, или не ги е помолил да му изпратят нещо, което е забравил. Съмняваше се, че ще извади чак такъв късмет, но ако успееше да открие Едмундо, Джъстин можеше да го попита директно дали Ела Филдс има нещо общо със заминаването му.
Той почука на вратата. Отвори му набита жена от латиноамерикански произход, на двайсет и няколко години, с джапанки, шорти и бяла тениска, изцапана с нещо, което му заприлича на бебешко пюре от тиквички и някакъв лепкав жълт зеленчук. Жената държеше пухкаво момченце, облечено само с памперс; зад нея имаше още едно дете, което я стискаше за коляното — беше момиченце на около три години, хубаво като ангелче, с къдрава тъмна коса. Момиченцето се усмихна на Демарко; жената не го направи. Когато ѝ показа документите, с които доказваше правото си да води разследване, на лицето ѝ се изписа изражение, което някак си беше едновременно изплашено и непримиримо.
— Извинявам се за притеснението — каза Демарко. — Просто исках да попитам дали човекът, който живееше преди в този апартамент, се е обаждал по някакъв повод, след като е заминал?