— No hablo ingles.
Демарко остана с впечатлението, че жената в действителност говори английски, но не иска да разговаря с него, защото го смята за служител на реда. Или може би за някой от щурмоваците, които работят за имиграционните служби.
— Виж, не искам да ти създавам неприятности. Ти не си направила нищо лошо. Просто се опитвам да открия Едмундо Ортис.
— No hablo ingles.
— А тази жена? — попита Демарко, като ѝ показа снимката на Ела Филдс. — Виждала ли си я някога тук?
— No hablo ingles.
В този момент бебето в ръцете ѝ нададе писък и Демарко се почуди дали жената не го беше ощипала нарочно, за да го използва като извинение. Във всеки случай, тя промърмори: Lo siento, lo siento, и му затвори вратата под носа.
Горе-долу по същия начин протекоха и всички останали разговори, които проведе през следващите два часа, докато чукаше на вратите на съседите от блока, показваше им снимката на Ела Филдс и ги питаше дали някой се е чувал с Едмундо. Никой не знаеше нищо. Никой не искаше да говори с бял човек, който представлява органите на властта. По ирония на съдбата, най-услужливи се оказаха коравите тийнейджъри на входа, които му казаха, че със сигурност щяха да запомнят chica като тази, ако беше минавала оттук, по дяволите.
Наложи му се да чака почти двайсет минути, за да си хване такси от комплекс „Астория“ до дома за възрастни хора, в който продължаваше да живее Естер Бърман. Беше научил, че тя вече е на легло и е настанена при пациентите, които страдат от алцхаймер и други заболявания, изискващи денонощни медицински грижи.
Той влезе в дома и веднага забеляза, че входната врата не се заключва, но през деня това може би не беше чак толкова изненадващо. Предполагаше, че ако прилича на окаян бездомник, някой от персонала може би щеше да го доближи веднага, за да го попита какво иска. Но той не приличаше на бездомник, а освен това беше на подходящата възраст, за да е дошъл на свиждане на майка си.
Демарко прекоси фоайето и се приближи до рецепцията, където една жена на шейсет и няколко години говореше по телефона. Тя закри слушалката с ръка, посочи към папката на рецепцията и нареди:
— Запишете се.
Демарко погледна формуляра в папката. Посетителят трябваше да впише името си, при кого отива и каква е колата му, както и регистрационния номер на автомобила, ако е спрял на паркинга на дома. Той се запита колко ли време се съхраняваха тези формуляри. И не се записа; вместо това търпеливо изчака жената да приключи с разговора по телефона. Най-накрая и това се случи.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита го жената и добави: — Ако идвате на свиждане, просто се запишете.
Демарко беше убеден, че нощем заключват входната врата и може би дори има охранител от частна фирма. Но беше очевидно, че през деня можеш просто да влезеш в дома и никой — със сигурност не и жената на рецепцията, която не можеше да си вдигне главата от работа — няма да те забележи и да те спре. А ако все пак те спре и те накара да се запишеш, можеш просто да напишеш измислено име и да надраскаш нечетливо името на човека, при когото отиваш.
— Когато хората се записват, за да отидат на свиждане, искате ли им документ за самоличност? — попита Демарко.
— Какво? — отговори жената.
Демарко забеляза, че според табелката на униформата ѝ се казва Нанси.
Той извади служебната си карта.
— Нанси — каза той. — Аз водя разследване за прокурора на Манхатън. Искам да ти задам няколко въпроса във връзка с едно престъпление.
— Какво престъпление?
— Убийство.
— О, господи! — каза Нанси. — Има ли опасност за обитателите на дома?
— Съвсем не — отговори Демарко. — Просто се опитвам да открия един човек, с когото трябва да поговоря, и някои от обитателите на вашия дом може би са го виждали. И така, въпросът ми беше дали искате документи за самоличност от посетителите, когато се записват за свиждане.
— Не. Защо?
Демарко едва не възкликна: „Защото, ако се окаже, че някой от посетителите е крадец или измамник, така полицията ще може да го залови“. Но нямаше никакъв смисъл да го казва. Вместо това той попита:
— Колко време пазите тези формуляри?
— О, в края на седмицата ги изхвърляме.
Демарко се запита защо тогава изобщо се занимават с тях, по дяволите. Но това също нямаше особено значение, защото не беше много вероятно Ела Филдс да е използвала истинското си име.
— Има ли охранителни камери в дома? — попита Демарко.