— Има няколко — отговори Нанси. — Насочени са към входовете на сградата, така че да запишат някого, ако се опита да влезе с взлом.
— Колко време пазите записите от тях? — попита Демарко.
— Камерите са дигитални — обясни му Нанси. — Записват в продължение на всеки двайсет и четири часа, а после се рестартират.
Страхотно.
Демарко ѝ показа снимката от международния паспорт на Ела Филдс.
— Виждала ли си тази жена?
Нанси се вгледа в снимката.
— Не, не мисля.
— Може би ще се наложи да покажа тази снимка на някои от обитателите на дома и на служителите. Но първо трябва да разговарям с една жена, която живее тук. Казва се Лия Абрамсън.
— Май трябва да се обадя на директора — присви очи Нанси.
— Обади се — отговори Демарко, — но първо ми кажи къде мога да открия Лия.
Демарко почука на вратата на стаята на Лия Абрамсън. Отвори му миниатюрна старица с къса сива коса и яркосини очи. Беше облечена с тениска с розова панделка, явно от благотворителна кампания за борба с рака, джинси и чисто бели гуменки.
— Да? — каза тя, когато видя Демарко да се извисява над нея на прага.
— Казвам се Демарко. Работя за прокурора на Манхатън. Исках да поговорим за онова, което се е случило с твоята приятелка Естер.
— Крайно време беше, по дяволите — каза Лия. — Влизай. Имаш ли някакъв документ за самоличност, между другото? Откъде да знам, че не си някой побъркан изнасилвач — де да имах този късмет, ха-ха. Шегувам се, но все пак искам да видя някакъв документ.
Лия веднага стана симпатична на Демарко. Сигурно наближаваше деветдесет, но умът ѝ работеше отлично. Демарко ѝ показа документите си и тя го покани да седне на едно кресло в дневната. Тя се настани на канапето с тапицерия на цветя срещу него; краката ѝ не достигаха пода.
— Значи най-сетне сте повярвали, че някой се е опитал да убие Естер.
— Честно казано, Лия, все още не сме сигурни, но…
— Е, аз съм сигурна — прекъсна го тя.
След това Лия отново му разказа цялата история, която Демарко вече беше чул от Когхил и Дент: как Лия беше открила хапчетата в кутийката на Естер, които не отговаряха на таблетките кумадин и дигоксин от шишенцата в шкафчето за лекарства, и как сестрата беше намерила в другото шкафче опаковките с хапчета за отслабване и антихистамини, които приличаха на лекарствата от рецептата на Естер.
— Хората си мислят, че всеки, който остарее, си губи ума — каза Лея. — Но двете с Естер гледахме „Стани богат“ заедно и познавахме повече от половината отговори. Решавахме кръстословици и обикновено успявахме да попълним повечето думи, без да поглеждаме в отговорите. Освен това тук ни правят тестове, за да проверят дали не сме започнали да развиваме алцхаймер. Нали се сещаш, отначало ти показват картинка на топка, кон и кола, а след пет минути те питат дали си спомняш какво си видял. Е, аз винаги издържах проклетия тест, както и Естер. Затова ти казвам, че тя не си е объркала хапчетата и никога през живота си не е вземала нещо за отслабване.
— Вярвам ти, Лия.
— Но не мога да разбера защо някой е поискал да ѝ причини това. Тя има пари, но няма никакви роднини, които да искат да я очистят, за да приберат наследството. Освен това в завещанието ѝ пише, че почти всичко ще бъде дарено на една детска болница.
— Ще ти кажа нещо поверително, Лия, защото ти имам доверие. Обещаваш ли да не казваш на никого това, което ще ти кажа?
— Честна скаутска — отговори Лия, като вдигна дясната си ръка, все едно полагаше клетва в съда.
— Може би някой е сменил лекарствата на Естер, защото не е искал тя да свидетелства на делото „Розентал“.
— Сериозно?
— Не съм сигурен, но има такава вероятност и точно това разследвам. Нека те попитам нещо: има ли начин някой да е влязъл в апартамента на Естер, за да ѝ смени лекарствата? От полицията казаха, че няма никакви следи от влизане с взлом.
— И аз си мислех за това — отговори Лия със светнали очи. — Предполагам, че може да е станало като по филмите, в които някой отваря вратата с шперц, но ключалката на вратата на Естер беше солидна. Другата възможност е, че всички обитатели на дома са длъжни да дадат копие от ключовете си на Нийдълман, в случай че получим удар, докато сме вътре, или ако се наложи да влезе някой от служителите по поддръжката.
— Кой е Нийдълман? — попита Демарко.
— Директорът на тази менажерия. Но в действителност е просто лакей на голяма корпорация, която притежава такива домове за възрастни хора в цялата страна.
— Къде държи ключовете Нийдълман? — попита Демарко.