— Нямам представа, ще трябва да попиташ него самия. Сигурно някъде в сградата, където живеех преди. Някаква кутия, в която се държат ключовете от всички жилища.
— Добре, ще попитам Нийдълман.
— Има и още нещо — каза Лия. — Около месец преди Естер да получи удар, ѝ откраднаха чантата в мол „Манхатън“. Веднъж в седмицата ни карат с автобус дотам, за да се заредим с памперси за възрастни.
Демарко се разсмя.
— Както и да е, някой открадна чантата на Естер, докато тя беше в тоалетната, и ключовете ѝ бяха в чантата, но само след половин час от охраната ѝ намериха чантата и единственото, което липсваше, бяха парите в брой. Тогава реших, че крадецът сигурно е някой наркоман, но след онова, което се случи с Естер, започнах да си мисля: ами ако крадецът е направил отпечатък от нейния ключ с пластилин, както правят по филмите, и след това си е извадил копие?
Демарко си помисли, че ако чантата на Естер е била открадната от тоалетната, най-вероятно крадецът е жена. Той извади снимката на Ела Филдс и я показа на Лия.
— Виждала ли си тази жена?
Лия внимателно разгледа снимката.
— Хубаво момиче — каза на себе си тя. — Но не, не си спомням да съм я виждала. Мислиш ли, че тя е направила това с Естер?
— Може би, но дори не мога да докажа, че е била в Ню Йорк, когато Естер е получила удар. Затова си мислех да покажа нейната снимка на хората, които живеят тук, и да попитам дали някой я е виждал.
— Имаш ли копие от тази снимка? — попита го Лия.
— Да.
— Дай ми го, за да го покажа на другите — предложи Лия. — Половината от тях не помнят какво са яли на закуска, но аз знам с кои има смисъл да говоря. А ти можеш да разпиташ служителите. Те не ме вземат на сериозно, но ще обърнат повече внимание на представител на закона.
— Ще я покажеш ли и на Естер?
— Да, но няма да има полза. Тя може да движи лявата си ръка по малко, но не може да върви и, общо взето, не може да говори — само издава някакви странни пискливи звуци и бърка думите. По цял ден седи в леглото и гледа телевизора над него, но само защото той постоянно е включен. Не знам дали наистина иска да гледа и дали изобщо разбира какво вижда. Плаче ми се, когато я гледам така. Още е там вътре — не през цялото време, но поне понякога. Кое чудовище ѝ причини това?
Демарко нямаше отговор на този въпрос.
Демарко разговаря с Нийдълман, но той се оказа безгръбначно човече, което не спираше да кърши ръце и се притесняваше най-вече да не осъдят компанията, че някой е влязъл с взлом в апартамента на Естер. Беше заклет поддръжник на версията, че Естер сама е объркала лекарствата си. С неохота се съгласи Демарко да покаже снимката на Ела Филдс на подчинените му — санитари, чистачи, готвачи, охранители и техници от поддръжката. Демарко посвети два часа на тази задача, но никой не си спомняше да е виждал Ела Филдс.
Когато мъжът с бастуна показа снимката на Къртис, той се взря внимателно в нея. Контролираше се с всички сили, за да няма никаква реакция, все едно играеше покер и беше получил особено силна ръка. Но през това време си мислеше: „Мамка му, наистина е тя!“. Когато му беше платила да наглежда Естер Бърман, косата ѝ беше тъмнокафява, но русата жена на снимката определено беше тя. Все още не смяташе, че тя има нещо общо с удара, който беше получила Естер. Как беше възможно да го е причинила? Единственото, което беше направил по нейно желание, беше да ѝ се обажда всеки ден и да ѝ докладва, че Естер е слязла на обяд. Но не беше забравил какво му беше казала при последната им среща, когато му беше дала бонуса от хиляда долара. Беше му казала, че ако е извършила престъпление, това го прави съучастник. Той не знаеше в какво престъпление е съучастник и не искаше да пита следователя какво е направила жената, така че само каза:
— Не, не съм я виждал. А щях да запомня жена, която изглежда по този начин.
След като мъжът си тръгна, Къртис си помисли да ѝ се обади — все още пазеше телефонния ѝ номер, — но после се отказа. Не знаеше какво точно се случва, но знаеше друго: в никакъв случай не искаше да се замесва още повече в тая каша.
31
Ела посвети три дни на следене на Рейчъл Куин, жената от сайта за запознанства. Надяваше се да извади късмет и да открие нещо, което да използва, за да я изнудва, да я подкупи или да ѝ окаже натиск по някакъв друг начин.
Но Рейчъл Куин сякаш не правеше нищо друго, освен да ходи на работа. Отиваше в своя офис, недалече от Уолстрийт, в шест сутринта и никога не се прибираше преди седем или осем вечерта. На обед ходеше в един фитнес наблизо и се подлагаше на изтощителна тренировка, а след това изяждаше една салата и се връщаше. Беше твърдо решена да не си развали фигурата. Вечер, когато се прибираше у дома, излизаше да разходи кучето си, хиперактивен дребен териер на кафяви и бели петна.