Ела никога не беше разбирала причината хората да имат домашни любимци: цялата хамалогия с храненето, посещенията при ветеринаря и организацията някой друг да ги гледа, когато човек реши да замине някъде. А освен това трябва да се разправяш и с онези найлонови пликчета за изпражненията им: да ходиш след някакво псе, да стоиш и да гледаш в другата посока, докато кучето се изсере — за да не го накараш да се почувства неудобно, — и накрая, най-отвратителното от всичко, да прибереш акото му в пликче. Гадост! Така или иначе, всяка вечер след работа Куин водеше териера на разходка и ако времето беше хубаво, изминаваше километър и половина до една сладкарница; поръчваше си фунийка с една топка сладолед — малкото ѝ забранено удоволствие — и накрая се прибираше с кученцето, като по пътя разглеждаше витрините на магазините.
Ела се беше надявала да открие, че Куин изпитва желание и за нещо по-вълнуващо от пралини със сметана; щеше да бъде по-добре, ако от време на време си позволяваше по малко кокаин, за да се позабавлява, беше скрита лесбийка или се срещаше с някой съмнителен тип, арестуван за незаконна търговия с поверителна финансова информация. Но жената беше отегчително, вбесяващо чиста. Ела подозираше, че ще има само един възможен начин да се справи с нея, а не ѝ се искаше да тръгва в тази посока.
Поигра си с идеята да влезе с взлом в апартамента ѝ, където може би щеше да открие нещо по-сочно, например някой дневник, в който Куин си признаваше за извратения си сексуален живот — не че това изглеждаше особено вероятно, — или някакво доказателство, че е извършила финансово престъпление, което също изглеждаше невероятно. В крайна сметка Ела реши да не поема този риск. На входа имаше портиер, във фоайето — охранителна камера. Човек с подобни доходи със сигурност имаше няколко качествени ключалки на входната си врата. А след това, естествено, щеше да ѝ се наложи да се разправя и с тъпото ѝ куче.
Накрая Ела реши да се върне към Рейчъл Куин, след като се справи с основния проблем за осигуряването на оправдателна присъда за Тоби Розентал: да открие човека, който „наистина“ беше убил Доминик Динунцио. Нямаше никакво време за губене. Началото на делото беше само след шест седмици.
Ела заяви на Дейвид Слейд, че се нуждае от информация за всички клиенти на Доминик Динунцио поне пет години назад, така че Слейд накара съдията да издаде заповед, за да се сдобие с нея. От самото начало беше казал на съдията и на прокурора, че защитата му ще бъде да докаже, че някой друг, а не Тоби е застрелял Динунцио. Въпросният човек като нищо можеше да е някой, свързан със счетоводния бизнес на жертвата. Може би Динунцио беше възнамерявал да докладва на данъчните служби, че някой от клиентите му укрива данъци, и клиентът беше решил да го убие, за да му затвори устата. Освен това Слейд застъпваше тезата, че полицията беше достигнала до прибързани заключения, като се беше отказала дори да вземе предвид възможността в бара да е влязъл някой друг, който прилича на Тоби, след като Тоби беше излязъл, и да е застрелял Динунцио.
— „Прибързани заключения“, дръжки — ухили се Джъстин Портър. — Петима души са го видели да застрелва жертвата.
— Това не отговаря на истината — възрази Слейд. — Петима души са видели някого да застрелва господин Динунцио и неправилно са разпознали моя клиент. Както вече казах на заседанието, на което беше повдигнато обвинението, господин съдия, мога да представя многобройни примери за дела, в които невинни хора са били арестувани заради неадекватни свидетелски показания.
В крайна сметка съдия Мартинес уважи молбата на Слейд да издаде заповед, за да му осигури исканата информация. Смяташе аргумента на Слейд за повърхностен, но не искаше да му оставя никакви основания за обжалване на базата на това, че не му е осигурил възможността да развие логично обоснована, макар и слабо вероятна защита.
Ела изпрати куриер, за да прибере документите. Те съдържаха не само имената на клиентите, но и техните адреси, телефонни номера, рождени дати и номерата на социалните им осигуровки, взети от данъчните декларации, които Динунцио беше подготвял.
Ела си облече удобни домашни дрехи и се зае с тромавия процес по пресяване на списъка. Трябваше да открие подходящ кандидат. Първата ѝ работа беше да отхвърли всички, които не бяха на възраст между двайсет и две и трийсет и две години — и резултатът изобщо не беше обнадеждаващ. Почти всички от общо 250 клиенти на Динунцио бяха на над четирийсет години, а повечето бяха на шейсет или седемдесет и няколко. В крайна сметка ѝ останаха само седем мъже, които бяха приблизително на възрастта на Тоби Розентал.