Следващата стъпка на Ела беше да се сдобие със снимки на седемте мъже. Откри четирима от тях в различни социални мрежи, но нито един нямаше и най-слаба прилика с Тоби Розентал. За тримата, които не успя да намери в интернет, тя се свърза с един действащ полицай от Лас Вегас, с когото бяха работили двамата с Бил. Срещу хиляда и петстотин долара се сдоби със снимките от шофьорските им книжки, които полицаят беше взел от отдела за контрол на автомобилния транспорт. За радост на Ела, единият от мъжете донякъде приличаше на Тоби — беше с тъмна коса и хубаво лице с правилни черти, — но после Ела прочете в шофьорската му книжка, че е висок сто и деветдесет сантиметра и тежи осемдесет и шест килограма. Тоби беше висок сто и седемдесет сантиметра и тежеше шейсет килограма.
Тоби беше такъв дребосък, че това наистина щеше да представлява проблем.
Ела предполагаше, че много от клиентите на Динунцио най-вероятно имат деца и внуци и беше възможно някой от тези хора да прилича на Тоби. Но задачата да проучи наследниците от мъжки пол на общо 250 души щеше да бъде ужасяващо трудна, а дори да откриеше човек с подобна външност, щеше да ѝ се наложи да изфабрикува основателна причина синът или внукът на някой от клиентите на Динунцио да реши да го убие.
Осъзнаваше, че е тръгнала в погрешна посока и трябва да направи нещо различно. Затова реши да си даде почивка и си записа час в един спа център на около пет километра от мястото, където живееше. Избра го по препоръките в интернет и по местоположението му; искаше да отиде пеша дотам, като се надяваше физическото усилие също да ѝ помогне да си проветри главата.
Когато пристигна в спа центъра, тя се записа за пълната програма: един час в парната баня, за да се изчисти от всички токсини, дълбок масаж на цялото тяло, епилация, козметични процедури на лицето, маникюр и педикюр. Когато излезе оттам, направо сияеше. Още ѝ беше трудно да повярва, че Ела Сю Филдман от Калхун Фолс, Южна Каролина, няма никакъв проблем да похарчи седемстотин долара в луксозен спа център в Манхатън.
Докато се прибираше пеша към апартамента си, в главата ѝ се появи един възможен подход към задачата да открие „истински“ убиец на Динунцио, който нямаше нищо общо с неговите клиенти. Реши, че ако подходи по този начин, ще има много по-голям шанс да открие идеалния кандидат. След това, разбира се, трябваше да намери някакъв начин да го свърже с Динунцио и това нямаше да бъде лесно. Но всяко нещо по реда си.
Ела се зае да рови в прекрасния интернет. Ограничи търсенето до статии от последната година, като разглеждаше новините, свързани с организираната престъпност в Ню Йорк. И по-специално, репортажите за наказателни дела и арести, придружени със снимки. В три часа сутринта, когато вече се чувстваше така, все едно някой беше напълнил очите ѝ с мокър пясък, тя най-сетне откри онова, което ѝ трябваше.
Снимката, която придружаваше една статия в „Дейли Нюз“, показваше петима мъже, които слизаха по стъпалата пред главния вход на сградата на окръжния съд в Ню Йорк. Зад тях се виждаше великолепната постройка с високите мраморни колони и надписа, изсечен над входа: Правосъдието е основа на доброто управление. И още как, помисли си Ела.
В центъра на снимката се виждаше огромен мъж на шейсет и няколко години, е щръкнала посивяла коса и големи уши. Мъжът тежеше поне сто и петдесет килограма и яростно се беше намръщил срещу фотографа. Името му беше Винсънт Каниля, по прякор „Вини“, и беше незначителен мафиот.
Журналистите се бяха позабавлявали както трябва на гърба на Вини, защото го бяха арестували за притежание на откраднати хапчета виагра на стойност двайсет хиляди долара. Някои от заглавията на репортажите по този случай гласяха: „Полицията в Ню Йорк задържа закоравял престъпник“; „Твърди мерки срещу престъпността“; „Каниля няма да се измъкне с по-мека присъда“.
Заедно е Вини имаше още четирима мъже, които явно работеха за него, и единият от тях сочеше с пръст срещу фотографа и крещеше нещо. Ела можеше да си представи какво: „Ако не спреш да снимаш шефа, ще ти счупя коленцата“. Трима от мъжете бяха едри, макар и не колкото него самия. Но четвъртият беше толкова дребен, че главата му едва стигаше до мишницата на Вини.