— В опасност ли съм? — попита Рейчъл.
— Не — отговори веднага Демарко. — Нямам никаква причина да смятам, че си в опасност.
В интерес на истината, не беше съвсем честен с нея. Трябваше да ѝ отговори, че не вярва да има опасност за нея. Само в един от шестте случая, които беше разследвал, беше убит свидетел. Във всички останали изглеждаше така, все едно Кантуел беше направил всичко възможно да не убива хора. Дори беше уредил една жена да се сдобие с нов черен дроб, за да не умре, по дяволите. Колкото до евтаназията на сестрата на Ранди Уайт, тя не беше убита заради това, че е била свидетел.
От друга страна, Демарко всъщност не знаеше как точно е изчезнал помощник-сервитьорът от делото „Розентал“. Дали беше заминал доброволно от Ню Йорк, или му бяха платили да го направи — или беше заровен в някое поле с ягоди някъде в Ню Джърси? А оставаше и старата Естер Бърман с нейния удар. Ако ударът на Естер не беше случайност, това го правеше опит за убийство.
И все пак, той не вярваше, че Рейчъл Куин наистина е в опасност, защото никой нямаше да е толкова луд, че да убие свидетел, и то след като двама вече бяха изчезнали. Това със сигурност щеше да предизвика полицейско разследване.
Но Рейчъл Куин не беше глупачка.
— Опитал ли се е някой да повлияе на останалите свидетели? — попита тя.
За щастие, Демарко беше в състояние да отговори съвсем честно на този въпрос.
— Не знам за нищо подобно.
И това беше самата истина, защото в действителност не знаеше какво се беше случило с Естер или Едмундо Ортис.
— А и ти си първият свидетел, с когото разговарям — добави той, което също беше вярно.
Демарко реши, че е време да си върви, преди Рейчъл да му зададе още някой въпрос, на който не иска да отговори.
— Благодаря за кафето. Беше много хубаво.
Той остави на бюрото на Рейчъл една визитна картичка. На нея беше номерът на мобилния му телефон, както и Джоузеф Демарко, специални разследвания за прокуратурата в Манхатън. Беше накарал Сара да му разпечата петдесет такива визитки на дебела хартия на компютъра си.
— Моля те да ми се обадиш, ако някой се опита да обсъжда делото с теб по необичаен начин.
— Ще се обадя — отговори Рейчъл.
Демарко отново я погледна.
— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос?
— Не знам — каза тя. — Какъв е въпросът?
— В полицейския доклад прочетох, че вечерта на убийството на Доминик Динунцио си била на среща, уредена чрез сайт за запознанства.
— Да — потвърди Рейчъл, но вече звучеше леко враждебно.
— Ами аз също нямам връзка и си мислех да използвам някой от тези сайтове.
Това изобщо не беше вярно, но искаше да каже на Рейчъл, че е свободен.
— Не мога да ти препоръчам от личен опит — каза Рейчъл. — Но някои мои приятели останаха много доволни.
— Трябва да ти кажа, че се изненадвам как толкова привлекателна жена като теб не е обградена от всякакви мъже, които искат да излязат на среща с нея.
Вместо да оцени комплимента, Рейчъл изглеждаше раздразнена от думите му.
— Аз работя много и просто не разполагам с възможности за контакт с необвързани мъже. Не ходя по барове и не излизам с колеги. Засега вариантът със сайтовете не ми е свършил работа, но може би за теб ще бъде по-различно. А сега трябва да тръгвам, имам ангажимент.
Докато си тръгваше, Демарко си мислеше: „Аз съм идиот“. Представяше си, че когато мине делото „Розентал“, може би ще ѝ се обади, но след като беше реагирала по този начин, все едно я беше обвинил, че е стара мома, за която никой не иска да се ожени… Уф.
Демарко реши да вечеря, преди да отиде в бар „Макгилс“. Искаше да бъде там около седем и половина — по същото време, когато е бил убит Доминик. Хапна в един тайландски ресторант на около шест преки от „Макгилс“ и реши да продължи пеша, вместо да хване такси. Това се оказа грешка, защото кракът му вече пулсираше от болка, когато пристигна. Обикновено носеше в себе си по няколко таблетки мотрин, но точно тази вечер нямаше подръка болкоуспокоително. Започваше да си мисли, че проклетият доктор не беше разчел както трябва рентгеновата снимка и костта му всъщност не беше зараснала.
Той се настани на бара и загледа как Джак Морис приготвя мартини. Демарко нямаше да има нищо против и той да изпие едно като лекарство срещу болката, но тъй като се предполагаше, че е тук по работа, реши да не го прави.
Това беше първият път, в който посещаваше местопрестъплението. Заради осветлението барът не беше идеалното място, на което един свидетел да идентифицира заподозрян, но Демарко щеше да успее да разпознае всеки влязъл в този момент. Барманът със сигурност нямаше да има никакъв проблем, защото Тоби беше седял на половин метър от него, докато му беше наливал питие.