— Кола.
Отиде до асансьора и слезе в гаража. Тръгна към лимузината. Шофьорът държеше вратата отворена.
— В Белия дом — каза Уебстър.
Този път шофьорът си премълча. Включи двигателя и подкара навън. Излезе по стръмната рампа и се вмъкна в натовареното следобедно движение. Мълчаливо изминаха километър и половина. В Белия дом насочиха Уебстър към същата стая. Наложи му се да изчака четвърт час. Най-сетне влезе Декстър. Явно не се радваше да го види толкова скоро.
— Откраднали са ракети — каза Уебстър.
— Какви ракети? — запита Декстър.
Уебстър разказа каквото знаеше. Декстър слушаше. Без да кима. Без да задава въпроси. Без каквато и да било реакция. Просто накрая му заръча да чака в стаята.
Военният хеликоптер кацна върху една чакълеста отбивка на двеста метра от мястото, където пътят за Йорк навлизаше в правата теснина между хълмовете. Пилотът не изключи двигателя. Петимата пътници изскочиха навън и побегнаха приведени от бурния вихър на витлата. На пътя пред тях имаше коли. Безредно струпани военни автомобили преграждаха асфалта. Един от тях бавно завиваше в теснината между скалните стени. Довърши завоя и се отправи към тях. На петдесет метра намали скоростта и спря. Генерал Джонсън излезе напред. Колата отново потегли и спря до него. Беше нов шевролет, боядисан в скучен масленозелен цвят. От двете му страни и върху предния капак имаше големи бели букви и цифри. Отвътре излезе някакъв офицер. Той козирува на генерала и изтича да отвори всички врати. Петимата се вмъкнаха вътре и шевролетът подкара на север към струпаните автомобили.
— Командният пункт наближава, сър — каза офицерът. — До четирийсет минути ще е тук. Свързочните камиони са на един час път след него. Предлагам да изчакате в колата. Навън става студено.
— Някакви вести от ракетното поделение? — запита Джонсън.
Офицерът поклати глава в полумрака.
— Никакви, сър.
Уебстър чака почти цял час. Най-сетне вратата на малката бяла стаичка се открехна. На прага стоеше агент в син костюм. Тънка жичка се виеше изпод яката към слушалката в ухото му.
— Заповядайте с мен, сър — каза агентът.
Докато Уебстър ставаше, онзи вдигна ръка и изрече нещо в ръкава си. Уебстър го последва по тихия коридор към асансьора. Асансьорът беше малък и бавен. Свали ги на първия етаж. Продължиха по друг тих коридор и спряха пред бяла врата. Агентът почука само веднъж и отвори.
Президентът седеше зад бюрото си. Бе извъртял стола тъй, че да е с гръб към кабинета. Гледаше през бронираните прозорци към гъстеещия мрак над градината. Декстър седеше в кресло отстрани. Никой не предложи на Уебстър да седне. Президентът не се обърна. Заговори веднага щом чу вратата да щраква.
— Да допуснем, че съм съдия — каза той. — Да допуснем, че ти си ченге и идваш да искаш заповед за обиск.
Уебстър виждаше отражението на президента в дебелото стъкло. Вместо лице имаше само неясно розово петно.
— Добре, сър, да допуснем.
— С какво разполагаш? — запита президентът. — И с какво не разполагаш? Дори не си сигурен, че Холи е там. Имаш на място таен агент и той не го потвърждава. Само гадаеш, това е. Ами ракетите? Военните загубили радиовръзка. Може да е временно. Може да има цял куп причини. Твоят агент не споменава за ракети.
— Може да има затруднения, сър — каза Уебстър. — Наредено му е да се пази. Не е футболен коментатор, а агент под прикритие, нали? Не може да хукне из гората, когато му се прииска.
Президентът кимна. Розовото петно върху стъклото подскочи нагоре-надолу. Поне донякъде му съчувстваше.
— Разбираме, Харланд — каза той. — Наистина. Но би трябвало да предположим, че при събития от подобен мащаб човекът ще се напрегне докрай, нали? Нямаш обаче никакви вести. Тъй че идващ при нас само с шепа догадки.
Уебстър разпери ръце. Заговори право към тила на президента.
— Сър, работата е дебела. Те се въоръжават, взимат заложници, говорят за откъсване от държавата.
Президентът кимна.
— Не разбираш ли, че тъкмо там е цялата работа? — каза той. — Ако ставаше дума за шепа смахнати с бомба в някоя горска колиба, тутакси щяхме да те пратим натам. Но не е така. Можем да се изправим пред най-тежката конституционна криза от 1860 година насам.
— Значи сте съгласни с мен — каза Уебстър. — Приемате ги сериозно.
Президентът поклати глава. Печално, сякаш бе разтревожен, но не се изненадваше.
— Не — каза той. — Не ги приемаме сериозно. Именно затова проклетата история става толкова сложна. Те са шепа наивни идиоти, които виждат навсякъде заговори и съзаклятия, дрънкат за независимост на някакво си жалко парче безполезна земя. Но въпросът е друг: как да реагира една зряла демократична нация? Дали да ги избие до крак, Харланд? Така ли реагира една зряла нация? Трябва ли да хвърли цялата си убийствена мощ срещу шепа слабоумни граждани? От едно поколение насам упрекваме най-сурово руснаците за тия неща. И сега да сторим същото?