— На ваше разположение, сър — каза старшият.
Офицерът кимна. Посочи към шевролета.
— Върнете се с тая кола. И забравете, че сте били тук.
Старшият козирува отново.
— Тъй вярно, сър.
Четиримата шофьори тръгнаха към шевролета. Чакълът хрущеше звънко под ботушите им в тихата нощ. Седнаха в колата и включиха двигателя. Завиха по пътя и изчезнаха на юг.
Когато се върна в кабинета си, Уебстър завари психологическия портрет на Боркен и един посетител. Мъж със зелена униформа, тютюнев шлифер и съвсем късо подстригана, леко оредяла стоманеносива коса. Възраст около петдесет, петдесет и пет години. Под мишница стискаше ожулено кожено куфарче, до краката му лежеше стара пътна чанта.
— Разбрах, че искате да разговаряте с мен — каза непознатият. — Аз съм генерал Гарбър. Дълги години бях командир на Джак Ричър.
Уебстър кимна.
— Заминавам за Монтана — каза той. — Можем да поговорим там.
— Предвидихме това — отвърна Гарбър. — Ако Бюрото може да уреди полет до Калиспел, военновъздушните сили ще ни поемат оттам с хеликоптер.
Уебстър кимна отново. Позвъни на секретарката. Беше си тръгнала. Той изруга.
— Моят шофьор чака долу — каза Гарбър. — Ще ни откара до „Андрюс“.
По пътя Уебстър се обади от колата и когато пристигнаха, реактивният самолет на Бюрото вече ги чакаше. Двайсет минути след като напусна Белия дом, директорът летеше на запад от столичния център. Запита се дали президентът чува рева на двигателите през бронираните стъкла.
Техниците от авиацията пристигнаха със свързочните камиони един час след установяването на командния пункт. Този път бяха само два. Първият приличаше на предишните — голям, висок, ъгловат, с хидравлични опори и алуминиева стълбичка. Вторият представляваше дълга и ниска платформа с голяма сателитна антена върху сложна шарнирна система. Щом спря, системата заработи и завъртя чинията към самолетите, изгубени нейде на единайсет километра в притъмняващото небе. Засече ги и прецизната електроника се зае да следи подвижните сигнали. Сред непрестанен шум на двигатели антената се въртеше толкова бавно, че окото едва я усещаше. Техниците изтеглиха от платформата кабел с дебелина на младо дръвче и го включиха в едно странично гнездо на закрития камион. После се изкатериха вътре да включат апаратурата.
Макграт се качи при войниците в бронетранспортьора. Изминаха около километър и половина на юг и видяха край пътя кола на щатската полиция. След кратък разговор с Макграт полицаят отвори багажника. Извади комплект червени лампички и пътни знаци. Войниците изтичаха на юг и сложиха две мигащи светлини край голям надпис: Опасно! Свличане! Върнаха се на север и сложиха три лампички пред друг надпис: Спри! Мостът е разрушен! Минаха още петдесет метра на север и преградиха с лампи целия път. Между тях наслагаха знаци: пътят затворен. Когато полицейската кола ги заобиколи на зигзаг и изчезна на юг, войниците измъкнаха брадви и се захванаха да секат дървета. С тежък рев и свистене на гуми бронетранспортьорът ги избутваше към платното. Подреждаха дънерите на зигзаг. Между тях можеше да мине кола, но съвсем бавно, с много завои. Двама войници останаха на пост. Другите се върнаха на север заедно с Макграт.
Джонсън беше в командния пункт. Имаше връзка с базата „Питърсън“. Новините не бяха добри. Ракетното поделение мълчеше от осем часа. Джонсън имаше едно твърдо правило. Бе го научил от горчив опит във виетнамските джунгли. То гласеше: щом нямаш радиовръзка с някое поделение за повече от осем часа, смятай го за напълно загубено.
Уебстър и Гарбър мълчаха през целия полет. Така бе решил Уебстър. Като стар бюрократ знаеше, че каквото и да чуе от Гарбър, ще трябва да го изслуша повторно, когато най-сетне събере целия екип. Затова кротко седеше сред воя на реактивните двигатели и четеше психологическия портрет на Боркен. От време на време Гарбър го поглеждаше въпросително, но той се правеше на разсеян. Нямаше смисъл да обяснява сега, след като скоро щеше да каже всичко пред Макграт и Джонсън.
В Калиспел ги посрещна хладна, навъсена вечер. Под шума на моторите притичаха бързо по пистата към военния хеликоптер. Гарбър се представи на втория пилот, който разгъна стълбичката. После двамата с Уебстър се изкатериха вътре и седнаха където им казаха. Вторият пилот ги подкани със знаци да закопчават коланите по-бързо и обясни, че полетът ще трае около двайсет и пет минути. Уебстър кимна и се вслуша в грохота на двигателя, който отново ги издигаше във въздуха.