— Покажи снимките на генерала, Мак — каза Уебстър.
Макграт кимна и отвори папката. Плъзна четирите фотографии по масата към Гарбър. Гарбър ги пое една по една, като се извърташе, за да хване най-добре зеленикавото осветление. Джонсън го гледаше право в очите. Чакаше да види проблясък на съмнение, после на примирение. Не видя нищо подобно.
— Тези снимки могат да се тълкуват по всякакъв начин — каза Гарбър.
Гласът му бе все тъй спокоен. Джонсън познаваше този глас — гласа на офицер, готов да защити най-добрия си подчинен. За Уебстър и Макграт обаче това бе гласът на колега полицай, изказващ съмнение. Решиха, че след трийсет години служба човекът има право да бъде изслушан.
— Как другояче да ги тълкуваме? — запита Уебстър.
— Четири откъслечни мига от едно събитие — отвърна Гарбър. — Може да ни разказват погрешна история.
Уебстър се наведе и посочи първата снимка.
— Ето, грабва дрехите и патерицата. Ясно е като бял ден, генерале.
Гарбър поклати глава. Настана тишина. Само електронните прибори тихо бръмчаха. Джонсън зърна проблясък на съмнение. Но не у Гарбър, а в очите на Макграт. В този момент Броган шумно се изкатери по стълбичката. Подаде глава иззад вратата.
— Записите от наблюдението, шефе — каза той. — Преглеждахме какво са засекли самолетите. Трябва да видите.
После отново изчезна навън. Четиримата се спогледаха и станаха. Излязоха в студената вечер и тръгнаха към камиона с голямата антена. Вътре Милошевич седеше със запретнати ръкави под синкавите лъчи на четири телевизионни екрана. Той зареди касетата и натисна един бутон. Върху екраните едновременно изникна кристално чист изглед отгоре към малко градче. Качеството на картината бе великолепно. Като съвършен филмов кадър, само че заснет не хоризонтално, а вертикално.
— Йорк — каза Милошевич. — В долния десен ъгъл е старата съдебна сграда. А сега гледайте.
Той погледна брояча и превъртя лентата. После отново включи изображението.
— Сега сме на около два километра. Камерата се е преместила на северозапад. Наблизо има параден плац, а това е стрелбище.
Този път обективът обхващаше по-широка площ. На юг се виждаха две поляни с бараки, а на север равен плац. Между тях в дърветата се врязваше тясна просека, дълга към осемстотин метра и широка около двайсет. За момент камерата свърна надясно, за да определи мащаба, после се насочи към тълпата в източния край на стрелбището. След това обхвана само групичка хора, застанали около някакъв стар дюшек. Ясно се виждаха четирима мъже. И една жена. Генерал Джонсън ахна и се втренчи в образа на дъщеря си.
— Кога е било това? — запита той.
— Преди няколко часа — отвърна Милошевич. — Още е жива и здрава.
Той замрази кадъра и почука четири пъти с нокът по екрана.
— Ричър. Стиви Стюарт. Този тук вероятно е Одел Фаулър. А дебелакът е Бо Боркен. Съвпада със снимката от калифорнийското досие.
После отново натисна бутона. От единайсет километра височина камерата оставаше прикована към мястото около дюшека. Боркен отпусна туловище на земята и остана да лежи неподвижно. После изпод дулото на пушката му беззвучно избухна облаче прах.
— Стрелят на осемстотин метра — каза Милошевич. — Според мен трябва да е някакво състезание.
Изгледаха следващите пет изстрела на Боркен, после Ричър вдигна пушката си.
— Това е „Барет 90“ — обади се Гарбър.
Ричър легна и бавно изстреля шест беззвучни куршума. Тълпата се струпа наоколо. След малко Ричър изчезна между дърветата на юг.
— Добре — каза Уебстър. — Как ще го изтълкувате, генерал Гарбър?
Гарбър сви рамене. На лицето му бе застинало твърдо упорство.
— Той е с тях, няма съмнение — каза Уебстър. — Видяхте ли дрехите му? Беше с униформа. И стреля на полигона. Щяха ли да му дадат униформа и пушка, ако не беше от техните?
Джонсън върна записа малко назад и спря кадъра. За дълго се вгледа в Холи. После излезе навън и подвикна през рамо на Уебстър:
— Директоре, не забравяйте, че ни чака работа. Искам предварително да разработим подробен план. По-добре да сме готови за всичко.
Уебстър го последва. Броган и Милошевич останаха пред мониторите. Макграт гледаше Гарбър. Гарбър се взираше в изгасналия екран.
— И все пак не вярвам — каза той.
Завъртя се и видя, че Макграт го гледа. Кимна му да излязат. Бавно тръгнаха един до друг в тихата нощ.
— Не мога да го докажа — каза Гарбър. — Но Ричър е на наша страна. Лично аз гарантирам безусловно за него.
— Не ми изглежда така — възрази Макграт. — Той е класически тип. Идеално съвпада със стандартните психологически разработки. Бивш военен, останал без работа, недоволен, осакатено детство, вероятно обиден на целия свят.