Рей кимна отново. Ричър се измъкна в нощта. Рей затвори вратата зад него. Ричър безшумно отстъпи назад и спря зад ъгъла на бараката. Коленичи и напипа неголям камък. Хвана го здраво и зачака Рей да излезе.
Рей не се появи. Ричър изчака осем минути. От дълъг опит знаеше: не изскочат ли след шест минути, изобщо не ги чакай. Хората планират на интервали от пет минути, защото тъй са устроени часовниците. Казват си: ще изчакам пет минути. После от предпазливост добавят още една. Мислят си, че е много хитро. Ричър изчака първите пет плюс допълнителната, после за всеки случай прибави още две. Но Рей не се появи. Нямаше да излезе.
Ричър не пресече поляната. Предпочиташе да се придържа към дърветата. Заобиколи през гората. Избягваше утъпканите пътеки. Кучетата не го плашеха. Знаеше, че са вързани. Фаулър бе споменал за пуми. Никой не пуска кучета нощем там, където върлуват пуми. Инак на сутринта непременно ще си остане без кучета.
Прикрит между дърветата, той обиколи целия Бастион. Никъде не светеше, цялата поляна тънеше в мрак и тишина. Изчака между дърветата зад столовата. Кухнята беше тромава ъгловата пристройка, прилепена отзад. Не светеше, но вратата беше отворена и в сенките стоеше жената, която му бе донесла закуска. Той я огледа иззад дърветата. Изчака пет минути. Шест. Не забеляза никакво друго движение. Метна камъче на пътеката вляво от нея. Жената подскочи. Ричър подвикна тихо. Тя излезе от сенките. Сама. Тръгна към дърветата. Той я дръпна за лакътя в тъмното.
— Как се измъкна? — прошепна жената.
Не личеше на колко години е. Може би двайсет и пет, може би четирийсет и пет. Беше хубава жена, слаба, с дълга права коса, но изнурена от грижи и страхове. И все пак в нея тлееше искрица упорит борчески дух. Преди век сигурно би крачила със заселниците по пътя за Орегон.
— Как се измъкна? — повтори тя.
— През вратата — прошепна Ричър.
Жената го изгледа с недоумение.
— Трябва да ни помогнеш — прошепна тя.
После замълча, сплете пръсти, завъртя глава насам-натам и с ужас се взря в тъмнината.
— Как да ви помогна? — запита Ричър. — Защо?
— Всички са луди — рече жената. — Трябва да ни помогнеш.
— Как? — повтори той.
Тя мълчаливо направи гримаса, сви рамене и разпери ръце, като че всичко бе ясно или просто не знаеше откъде да започне.
— Разкажи от началото — подкани я Ричър.
Тя кимна, преглътна, кимна още веднъж и се овладя.
— Изчезнаха хора.
— Какви хора? — запита той. — Как изчезнаха?
— Просто изчезнаха. Боркен има пръст в тая работа. Той завладя всичко. Дълго е за разправяне. Повечето от нас бяха тук с други групи. Просто се борехме да оцелеем сами или със семействата си, нали разбираш? Аз бях със Северозападните бунтари. После Боркен взе да се навърта наоколо и да дрънка за обединение. Караше се и спореше. Другите водачи не приемаха възгледите му. После просто започнаха да изчезват. Хей така, напускаха. Боркен каза, че загубили смелост. И си тръгнали. Затова трябвало да се обединим с него. Нямало друг избор. Някои от нас са, кажи-речи, пленници.
Ричър кимна.
— А сега става нещо из мините — добави жената.
— Какво точно? — запита той.
— Не знам. Сигурно ще е нещо лошо. На нас не ни позволяват да припарим нататък. Само километър и половина нагоре по пътя, но е забранено. Днес ставаше нещо. Рекоха, че отиват да работят на юг по границата, когато обаче се върнаха за обяд, дойдоха от север. Видях ги през кухненското прозорче. Смееха се.
— Кои бяха?
— Боркен и най-верните му хора. Той е луд. Казва, че когато обявим независимост, ще ни нападнат и трябва да отвърнем на удара. Още утре. Всички се страхуваме. Имаме семейства, нали разбираш. Но нищо не можем да сторим. Застанеш ли срещу него, или те прогонва, или крещи, додето се съгласиш. Никой не може да му устои. Той ни владее изцяло.
Ричър кимна отново. Жената безсилно се притисна към него. Усети сълзите по бузите й.
— А не можем да победим, нали? — каза тя. — Няма начин, ако ни нападнат. Ние сме само сто души. Как да победим цяла армия? Всички ще умрем.
В разширените й очи се белееше отчаяние. Ричър сви рамене. Тръсна глава и се помъчи да говори спокойно и убедително.
— Няма да има атака — каза той. — Обсада, това ще е. Изчакване. Ще преговарят. И преди се е случвало. Няма да пратят армията, а ФБР. Бюрото си знае работата. Всичко ще е наред. Няма да ви убият. Изобщо не искат такова нещо. Всичко това са само брътвежи на Боркен.
— Свобода или смърт — прошепна тя. — Все това разправя.
— ФБР си знае работата — повтори Ричър. — Никой не иска да ви убива.
Жената прехапа устни, затвори просълзените си очи и отчаяно тръсна глава.