— Не те. Боркен ще ни избие. Свобода или смърт, не разбираш ли? Ако дойдат, той ще избие всички ни. Или ще ни принуди да се самоубием. Като онези масови самоубийства. Ще ни принуди. Знам го.
Ричър я гледаше мълчаливо.
— Чух ги да разговарят — продължи тя. — Все шушукат, все кроят тайни планове. Казват, че жените и децата трябвало да умрат. Било оправдано. Било важно от историческа гледна точка. Обстоятелствата го налагали.
— Значи си ги чула? — запита Ричър. — Кога?
— Непрекъснато. Все кроят планове. Боркен и неговите довереници. Жените и децата трябвало да умрат, така казват. Ще ни накарат да се самоубием. Масово самоубийство. Цели семейства. Децата. В мините. Мисля, че ще ни накарат да влезем в мините и да се самоубием.
Жената замълча и се озърна из мрачната гора. Трепереше цяла, макар че нощта не бе студена.
— Не трябваше да е така — каза тя. — Просто искахме да живеем свободни тук, да отгледаме децата си, нали разбираш. Сигурно сме полудели.
Ричър сви рамене.
— Не ми е работа да съдя.
— Имахме си причини — каза жената. — Всеки има право да живее свободно.
— Без съмнение — потвърди Ричър.
— Само че всичко се обърка. Не искахме тоя кошмар.
Той кимна.
— И какво смяташ да правиш сега? — запита жената.
— Да похапна — каза Ричър. — Умирам от глад. Има ли нещо вътре? Сандвич например.
Взе си сандвич с лебервурст и пое към мините. Остана между дърветата, докато стигна далеч отвъд парадния плац. После свърна на изток и стигна до пътя, идващ от Йорк. Беше неравен, надупчен и сив под лунната светлина. Ричър тръгна по него на север, като се придържаше в сянката на дърветата.
Пътят лъкатушеше с остри завои по планинския склон. Сигурен знак, че води към нещо важно, иначе просто не би си струвало труда да го прокарат. След около километър и половина криволичене и триста метра по-нависоко последният завой извеждаше към котловина с размерите на пуст стадион. Ямата беше отчасти естествена, отчасти разкъртена с експлозиви в утробата на огромните върхове. Опираше в отвесна скална стена. Тук-там зееха полукръгли отвори. Приличаха на грамадни миши дупки. Някои бяха доизградени с камъни, за да оформят нещо като заслон. Две от пещерите представляваха огромни каменни складове с вътрешни тавани от греди и дъски.
Дъното на котловината бе осеяно с натрошени шисти. Навсякъде стърчаха купища пръст и камъни. По тях вече растяха прашни бурени и млади дръвчета. Ричър видя ръждиви останки от релси без начало и край. Приклекна край едно дърво навътре в гората, извади сандвича и продължи да наблюдава, докато се хранеше.
Не видя нищо особено. Котловината бе тиха и пуста. Дори повече от тиха. Наоколо цареше онази пълна липса на звук, типична за оживените места, след като ги изоставят. Природните звуци бяха отдавна изчезнали. Дърветата изсечени, потоците отклонени, храстите изкоренени, за да отстъпят място на машинния звън и човешките крясъци. А след хората и машините не бе останало нищо, за да замени техните шумове. Ричър напрегна слух, но не чу нищо. Беше тихо като на Луната.
Остана в гората. Ако тръгнеше от юг, трябваше да се приближи по стръмнината. Той заобиколи откъм запад и спечели още трийсет метра височина. Спря и надникна в котловината от нов ъгъл.
Все същото. Но бе имало нещо. Някаква неотдавнашна дейност. Лунните лъчи осветяваха следи от колела по натрошените шисти. Пред един от пещерните складове тия следи бяха безброй. Личеше, че поне две-три години оттам минават коли. Автомобилният парк. Към другата пещера водеха по-пресни следи. По-широки. Някой бе вкарал там тежки автомобили неотдавна.
Ричър напусна дърветата, изтича надолу и стъпи на шистите. Стъпките върху дребните плоски камъчета отекнаха като изстрели в тихата нощ. Почувства се дребен и уязвим, сякаш в кошмарен сън крачеше гол през футболно игрище. Като че ли по околните планини се е струпала огромна тълпа, впила в него хиляди безмълвни погледи. Спря зад една купчина камъни, приклекна и се ослуша. Ехото от стъпките му прокънтя и заглъхна. Не чу нищо друго. Все същата пълна липса на звук.
Шумно се прокрадна към вратата на по-малкия склад. Отблизо той се оказа огромен. Вероятно бе изграден за прибиране на тежки самосвали и помпено оборудване. Вратите достигаха на височина почти четири метра. Бяха направени от обелени дънери, скрепени с желязо. Напомняха стена на горска хижа, вградена в планинския склон.
Нямаше ключалка. Пък и не би могло да има. Ричър никога не бе виждал толкова грамадна ключалка, че да подхожда на тия врати. Облегна гръб в дясната и леко открехна лявата. Железните панти бяха добре смазани и се въртяха без затруднение. Ричър се промъкна през пролуката и прекрачи навътре.