Труповете бяха нахвърляни на камара там, където сводът слизаше на около два метра от пода. Двайсет мъртви войници. Грозна картина. Всички бяха застреляни в гръб. Виждаше се от пръв поглед. Покосени в гръб с масиран картечен огън, както са стояли на групичка някъде. Той се наведе, изсумтя и преобърна двамина. Не приличаха на герои. Кротки запасняци, зачислени в някоя усамотена база на своя територия. Нападнати в гръб и избити заради оръжието.
Но как? Знаеше как. Малко и безнадеждно остаряло противовъздушно поделение в далечните северни области на Монтана. Остатък от параноичната епоха на Студената война. Предвидено за разформироване. Или вече разформировано. Вероятно на път към базата „Питърсън“ в Колорадо. Получава последните заповеди с открит текст по радиото. Ричър си спомни радиостанцията в свързочната барака. И оператора, който търпеливо въртеше настройката. Представи си как случайно засичат заповедта за връщане, операторът хуква при Боркен, по шишкавото лице на Боркен изгрява широка усмивка. После бързо съставен план и коварна засада някъде из планините. Двайсет убити войници, натоварени в собствения си камион и нахвърляни тук, в пещерата. Той стоеше и се взираше в ужасната гледка. После пак изгаси фенерчето.
Защото одеве не беше сгрешил. Отвън наистина долитаха стъпки по шистите. Сега отново ги чу. Наближаваха. Превръщаха се в оглушително хрущене сред нощната тишина. Идваха право към този гараж. Шумът бе такъв, че нямаше начин да разбере колко души са.
Чу ги да спират пред масивните врати. Чу звънтенето на ключове. Чу тракането на катинарите. Някой дръпна веригите настрани, изтегли дънера. Вратите хлътнаха навътре. Ричър се хвърли долу. Падна по очи и се притисна в купчината студени, лепкави трупове.
Два вида стъпки. Два гласа. Познаваше ги добре. Фаулър и Боркен. Разговаряха тихо, вървяха уверено. Ричър отпусна тяло върху купчината. По ръката му пробяга плъх.
— Каза ли кога? — запита Фаулър.
Гласът му кънтеше с изненадваща мощ под скалния свод.
— Утре рано сутринта — отвърна Боркен. — Кога започват работа телефонните техници? Около осем? Или седем и половина?
— По-добре да сме предпазливи — рече Фаулър. — Нека е седем и половина. Най-напред ще прекъснат линията.
Носеха фенерчета. Лъчите подскачаха и се люшкаха в такт с крачките им.
— Няма проблеми — каза Боркен. — Седем сутринта по тукашно време прави девет часа на Източното крайбрежие. Идеално време. Ще го направим в седем. Най-напред Вашингтон, после Ню Йорк и Атланта. До седем и десет ще сме готови. Десет минути, които разтърсват света, нали? И остават двайсет в резерв.
Спряха до втория камион. Откачиха задния капак. Той падна с тежко метално дрънчене.
— А после? — запита Фаулър.
— После ще видим — отвърна Боркен. — Засега имат тук само осем морски пехотинци. Чудят се какво да правят. Не познават гората. Както очаквахме, Белият дом се ослушва. Дори и да вземат някакво решение за дванайсет часа, то ще е чак утре вечер. А дотогава ние ще сме им най-малката грижа.
Бяха пъхнали глави в каросерията. Дебелото брезентово покривало приглушаваше гласовете им.
— Трябва ли му и ракетата? — запита Фаулър.
— Само ракетохвъргачката — отговори Боркен. — Важна е електрониката.
Легнал сред притичващите плъхове, Ричър чу как изщракаха закопчалки. После изскърца гума — сваляха една от ракетохвъргачките. След малко изтракаха скобите на задния капак. Стъпките се отдалечиха. Фенерчетата заподскачаха към изхода.
Пантите тежко изскърцаха и грамадните дървени врати се затвориха с глух тропот. Ричър чу как оставиха лекичко ракетохвъргачката върху шистите. После двамата с пъхтене вдигнаха дънера на място. Издрънчаха вериги, щракнаха катинари. Стъпките пак захрущяха по шистите.
Ричър се търкулна настрани от труповете и налетя върху плъх. Гневно замахна и зверчето отхвръкна с цвърчене из мрака. Седна и изчака. Бавно пристъпи към изхода. Ослуша се. Изчака шест минути. Пъхна ръце в процепа между двете врати и дръпна.
Вратите мръднаха само два-три сантиметра. Той прилепи здраво длани върху гладкото дърво, стегна рамене и задърпа. Вратите останаха неподвижни. Все едно се мъчеше да отмести вековен бор. Ричър продължи усилията си още минута. Напъваше като щангист. Вратите бяха заклещени. И изведнъж разбра защо. Двамата бяха сложили изметнатия дънер обратно. Преди малко извивката сочеше навътре, сега беше извъртяна навън. Вместо да оставя вратите хлабави, заклещваше ги двойно по-здраво.