Ричър си припомни как изглеждаше дънерът. Дебел около педя и половина, изметнат, но сух и корав като желязо. Обърнат навътре не беше препятствие. Обърнат навън ставаше непреодолим. Ричър хвърли поглед към камионите. Отказа се. Нямаше място, за да набере инерция. Можеше да натиска с цялата мощ на големия дизелов двигател, но това не беше достатъчно. Просто не си представяше сила, способна да строши онзи стар дънер.
Помисли дали да не използва ракета. Отказа се. Беше прекалено шумно, пък и нямаше да стане. Зарядното устройство се включваше едва на десет метра височина. И носеха само три килограма заряд. Достатъчно, за да разпердушинят реактивен двигател, но на тия стари дънери три килограма експлозив щяха да им подействат колкото пиличка за нокти. Беше затворен тук, а Холи го чакаше.
Не му бе присъщо да изпада в паника. И не изпадаше. По природа беше спокоен, а дългото обучение подсили тази черта. Учеха го да обмисля и преценява, да използва вроденото си високомерие, за да победи. Ти си Джак Ричър, казваха. Можеш всичко. Най-напред го казваше майка му, после баща му, после тихите, кротки убийци във военните школи. И той им повярва.
Но не докрай. Някакво гласче вечно крещеше от дъното на душата му: просто си късметлия. Вечно имаш късмет. И понякога в най-тихите часове сядаше и чакаше кога късметът ще му изневери. Сега седеше на каменния под с гръб към грамадната врата и се питаше: изневери ли ми най-сетне?
Завъртя лъча на фенерчето из пещерата. Плъховете стояха на почтително разстояние. Повече ги интересуваше мракът в дъното. Изоставят ме, помисли той. Бягат от потъващия кораб. После умът му отново прещрака. Не, интересуват ги тунелите. Защото тунелите водят на разни места. Отново си спомни огромните миши дупки, прорязващи скалната стена в северния край на котловината. Може би всички те бяха свързани чрез тесните пукнатини в дъното.
Изтича към дъното на пещерата покрай камионите, покрай нелепата купчина трупове. Скоро му се наложи да наведе глава. Плъховете се стичаха като поток към пукнатината отляво. Той легна по корем и насочи лъча напред. Запълзя подир плъховете.
Налетя на скелет. Заблъска с крака и право пред лицето му изникна ухилен череп. После още един. В тясната пукнатина бяха наблъскани четири или пет скелета. Разбъркана купчина кости. Ричър ахна и се отдръпна назад. Огледа внимателно. Освети ги отблизо.
Само мъже. Разбра го по петте тазови кости. По черепите личаха следи от огнестрелни рани. В слепоочията. Мънички кръгли дупки на влизане и на излизане. Мощен пистолетен куршум със стоманена обвивка. Неотдавнашна работа, свършена преди по-малко от година. Плътта не беше изгнила. Беше изядена. По костите личаха успоредни бразди от зъбите на гризачи.
Нямаше нито един цял скелет. Плъховете бяха раздърпали костите. Тук-там се мяркаха парцалчета плат. На места по гръдния кош имаше останки от дрехи. Плъховете не засягат сериозно дрехите. Особено по гърдите. За какво им е? Прогризват си път отвътре. Най-напред през меките части. После се заемат с ребрата от вътрешната страна.
Платът беше в тютюнев и масленозелен цвят. С черни и сиви маскировъчни петна. Ричър зърна раздърпана пъстра нишка. Проследи я до една емблема, закрита от изгризана плешка. Овална филцова емблема с копринена бродерия. Надписът гласеше: Северозападни бунтари. Ричър дръпна якето от скелета. Гръдният кош се разпадна. На предното джобче имаше три метални звездички.
Проснат по корем, заровен в костите, Ричър грижливо проучи всичко. Успя да сглоби пет униформи. Откри още две емблеми. Едната с надпис: Бели праведници. На другата пишеше: Конституционни отряди, Монтана. Подреди петте черепа. Провери зъбите. Пред него лежаха останки от петима мъже на средна възраст, между четирийсет и петдесет години. Петима водачи. Изчезналите водачи. Водачите, които загубили смелост. И изоставили своите хора на Боркен.
Тук скалата слизаше толкова ниско, че нямаше как да се пропълзи над костите. Трябваше да ги разблъска и да лази през тях. Плъховете не проявяваха интерес. Костите бяха изгризани. Новото пиршество ги чакаше в пещерата. Натам се стремяха. Ричър протегна фенерчето напред и запълзя към планинските недра срещу цвърчащия прилив.
Беше загубил чувство за ориентация. Надяваше се, че пълзи в западна посока, но не можеше да е сигурен. Таванът слезе на шейсет сантиметра от пода. Ричър лазеше по стара, отдавна изчерпана рудна жила. Таванът продължаваше да се спуска. Четирийсет и пет сантиметра. Беше студено. Пукнатината се сви около него. Пълзеше с протегнати ръце. Вече нямаше място да ги дръпне назад. Пълзеше по тясна каменна тръба под милиони тонове скала без ни най-малка представа накъде отива. А фенерчето почваше да гасне. Батерията се изтощаваше. Крушката пръскаше мъждива оранжева светлинка.