Ричър се задъхваше. И трепереше. Не от умора. От ужас. Не това бе очаквал. Преди малко си представяше спокойна разходка по широка изоставена галерия. Не тази тясна пукнатина в скалата. Изтласкваше се с главата напред към най-страшния си детски кошмар. Много неща бе преживял и рядко изпитваше страх. Но още от най-ранно детство знаеше, че изпитва ужас от възможността да попадне на тъмно и тясно, където няма как да завърти грамадното си тяло. Всичките му детски кошмари бяха едни и същи — как е затворен на тясно. Той се отпусна по корем и затвори очи. Лежеше запъхтян, със стегнато гърло. Насилваше дробовете си да вдишват и да издишват. После продължи сантиметър по сантиметър напред към кошмара.
Стотина метра навътре в тунела фенерчето най-сетне изгасна. Настана пълен мрак. Пукнатината ставаше още по-тясна. Притискаше плещите му надолу. Той се напъваше да напредва там, където вече нямаше място за него. Бе извил глава настрани. Мъчеше се да запази спокойствие. Спомни си какво бе казал на Боркен: хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, тръгнали на запад да дирят богатство в планинската утроба. Два пъти по-дребни от Ричър. Може би легнали по гръб и пълзящи бавно навътре, за да къртят от скалата пъстрите рудни жили.
Опипваше с изгасналото фенерче като слепец. На половин метър от лицето му то блъсна плътна скала. През задавеното си дишане Ричър чу звънтенето на стъкло. Плътна стена. Тунелът свършваше. Той се опита да пропълзи назад. Изобщо не успя да помръдне. За да намери опора за ръцете си и да се отблъсне, трябваше да надигне гърди. Но скалата надвисваше твърде ниско. Раменете му бяха заклещени. Нямаше как да намери опора. Краката можеха да го тласкат напред, но не и да го издърпат. Ричър се вцепени от ужас. На гърлото му заседна буца. Главата му се блъсна в тавана, бузата му остърга пода. Дишаше бързо и тежко, за да не изкрещи.
Трябваше да се върне. Той заби в пода носовете на обувките си. Извъртя китки и се подпря на палци. Пропълзя няколко сантиметра назад, после скалата го заклещи отстрани. За да го отблъснат, мускулите на раменете се издуваха и опираха плътно в стената. Той издиша и отпусна ръце. Опита да се издърпа само с крака. Те задраскаха безпомощно из ситните камъчета по пода. Помогна им с палци. Раменете му пак се заклещиха. Завъртя бедра настрани. Имаше пет-шест сантиметра свободно пространство. Притисна длани в камъка и напъна назад. Тялото му се заклещи като клин. Извъртя се настрани и удари буза в тавана. Отдръпна глава и другата му буза се блъсна в пода. Скалата премазваше ребрата му. Този път нямаше сили да удържи крясъка. Трябваше да го пусне на свобода. Той отвори уста и изкрещя от ужас. Напорът на дробовете блъсна гърдите му в пода, а гърба в тавана.
Не знаеше дали очите му са отворени или затворени. Побутна с крака и отново загуби спечелените преди малко сантиметри. Протегна ръце. Пак опипа напред. Скалата го стягаше толкова здраво, че нямаше как да провери настрани. Разпери пръсти и зашари наляво, надясно, нагоре, надолу. Плътна скала. Напред нямаше път. Назад не можеше да се измъкне.
Щеше да умре в този планински капан. Знаеше го. И плъховете го знаеха. Ето ги, тичаха отзад. Наближаваха. Усети ги до краката си. Ритна и те отхвръкнаха с пронизително цвърчене. Но се върнаха. Усети тежестта им върху краката си. Вече гъмжаха по него. Провираха се покрай раменете му. Под мишниците. Усети с лицето си тяхната студена, мазна козина, докато лазеха напред. После размахваха опашки и продължаваха.
Накъде? Остави ги да тичат по ръката му, за да определи посоката. Движеха се напред в непрогледния мрак. Опипа ги с ръце. Усети, че отиват наляво. С бягането си раздвижваха въздуха. Въздухът беше хладен. Ричър усети движението му — лек, прохладен ветрец отляво по обляното в пот лице. Притисна се с всичка сила към дясната стена и тласна лявата си ръка наред и настрани. Потърси лявата стена. Нямаше я. Беше заседнал на връзката между два тунела. Нова пукнатина се отдалечаваше под прав ъгъл от неговата. Тесен, ужасно тесен прав ъгъл. Деветдесет градуса. Той се отблъсна назад, доколкото му позволяваха палците. Прилепи лице към стената и притисна ребра в камъка. Изви се с ръцете напред покрай ъгъла и бавно изтегли крака.
Новата пукнатина се оказа същата. Все тъй тясна. Все тъй ниска. Ричър се влачеше напред задъхан, потен и разтреперан. Отблъскваше се с крака сантиметър по сантиметър. Плъховете лазеха покрай него. Скалата раздираше гърба и ребрата му. Но ветрецът продължаваше да полъхва насреща. Тунелът водеше някъде. Ричър пъхтеше и се задъхваше. Лазеше упорито. После новата пукнатина се разшири. Оставаше все тъй ниска. Широка, плоска пукнатина в скалата. Той пълзеше по нея със сетни сили. Петдесет метра. Сто. После усети как таванът изведнъж шеметно се извиси. Заблъска с крака, въздухът наоколо се промени и ето че вече бе излязъл до кръста в пещерата с автомобилите. Осъзна, че очите му са широко отворени и в мрака пред него се мержелее белият форд.