Холи чу хеликоптера. Усети как ниският, глух тътен пулсира едва доловимо в стените. Чу го как се засилва. След това чу експлозията и писъка на предното витло, загребващо яростно въздуха. После престана да чува каквото и да било.
Тя пъхна ръка в патерицата и закуца към диагоналната преграда. В затворническата стая нямаше съвършено нищо освен дюшека. Значи трябваше пак да започне търсенето си от банята.
— Само един въпрос — каза Уебстър. — Колко време можем да го опазим в тайна?
Генерал Джонсън не отговори. Адютантът също мълчеше. Уебстър се завъртя към Гарбър. Гарбър го гледаше мрачно.
— Няма да е за дълго, по дяволите — промърмори той.
— И все пак колко? — настоя Уебстър. — Ден? Час?
— Шест часа — каза Гарбър.
— Защо? — попита Макграт.
— Уставна процедура — обясни Гарбър. — Естествено, ще разследват катастрофата. По принцип би трябвало да пратят друг хеликоптер. Но не и ако подозират обстрел от земята. Значи ще дойдат по пътя от Малмстром. Шест часа.
Уебстър кимна. Завъртя се към Джонсън.
— Можете ли да ги забавите, генерале?
Джонсън поклати глава.
— На практика не — каза той. Говореше глухо и примирено. — Току-що загубиха чинук. С двама пилоти. Няма как да позвъня и да им река: направете ми тая услуга, не разследвайте случая. Може да опитам, може и да приемат на първо време, но ще се разчуе и започваме пак отначало. Най-много да спечелим един час.
Уебстър кимна.
— Седем часа, шест часа, има ли разлика?
Никой не му отговори.
— Сега трябва да действаме — каза Макграт. — Да забравим Белия дом. Няма за кога да чакаме. Чуйте ме, незабавно трябва да предприемем нещо. След шест часа всичко излиза извън контрол. Ще я погубим.
Шест часа правят триста и шейсет минути. Първите две изминаха в пълно мълчание. Джонсън гледаше безсмислено в пустотата. Уебстър потропваше с пръсти по масата. Гарбър гледаше Макграт. С кисело изражение. Макграт гледаше картата. Милошевич и Броган стояха сред тишината с книжни торби и пластмасови чашки в ръцете.
— Иска ли някой кафе? — попита Броган.
Гарбър му махна с ръка.
— Яж и планирай — каза той.
— Карта — каза Джонсън.
Макграт му подаде картата. Всички придърпаха столовете и се наведоха. Отново бяха в действие. Още триста петдесет и осем минути.
— Оврагът е на шест километра северно от нас — каза адютантът. — Имаме само осем морски пехотинци с БТР.
— Онзи танк ли? — запита Макграт.
Адютантът поклати глава.
— Бронетранспортьор. Съкратено БТР. Осем колела, без вериги.
— Значи брониран? — запита Уебстър.
— Естествено — кимна адютантът. — С него могат спокойно да стигнат до Йорк.
— Ако успеят да минат оврага — каза Гарбър.
Джонсън кимна.
— Там е цялата работа. Трябва да видим на място.
За цивилното око на Макграт бронетранспортьорът си беше чист танк, само дето отдолу се виждаха осем колела вместо вериги. Имаше корпус от скосени бронирани плочи и картечна кула отгоре. Шофьорът седеше отпред, а командирът в кулата. Отзад морските пехотинци седяха по трима с гръб един към друг, обърнати срещу амбразурите. Всяка амбразура имаше отделен перископ. Макграт си представи как неуязвимата машина бавно тръгва на бой, пръскайки куршуми през амбразурите. Надолу в оврага, после по отсрещния склон и по пътя за съдебната сграда в Йорк. Дръпна Уебстър настрани и тревожно прошепна:
— Не сме им казали. За динамита в стените.
— И няма да кажем — спокойно отвърна Уебстър. — Старецът ще рухне. Той и сега едва се крепи. Ще кажа на пехотинците. Те отиват. Сами ще решат как да се справят. Няма значение дали Джонсън знае, или не.
Макграт заприказва Джонсън, а Уебстър изтича към бронетранспортьора. Макграт видя как командирът на пехотинците се подава от кулата. Видя го да кима намръщен, докато Уебстър разправяше нещо. После адютантът на генерала подкара армейския шевролет. Джонсън и Гарбър се настаниха отпред до него. Макграт скочи на задната седалка. Броган и Милошевич го последваха.
Уебстър привърши разговора и изтича назад към шевролета. Пъхна се до Милошевич. Бронетранспортьорът включи мощния си дизелов двигател и избълва облак черен дим. После шумно смени скоростите и се понесе на север. Шевролетът подкара след него.