В такъв случай онзи човек долу идваше право от Чикаго. Участник в първоначалната операция, започнала вероятно още от понеделник. Приличаше на началник. Около петдесетте. Може би Броган, при когото работеше Холи. Може би дори старшият агент Макграт. И в двата случая излизаше, че предателят е Милошевич. Въпросът бе: и той ли е тук, или си седи в Чикаго?
Джипът бавно зави по пътя. Човекът с костюма седеше отзад, между двама въоръжени мъже. Носът му кървеше и Ричър забеляза, че лицето му започва да се подува. Боркен извъртя туловището си и заговори нещо. Останалите от засадата се събираха на пътя. Джипът ги задмина и се отправи към града. Мина на трийсет метра от скривалището на Ричър. Ричър го проследи с поглед. Завъртя се и взе пушката. Тръгна между дърветата, унесен в мисли.
Мъчеше се да определи кое е по-важно. Имаше си правило: гледай си текущата работа. Текущата работа бе да измъкне Холи жива и здрава. Нищо друго. Но онзи там беше загазил. Ричър си спомни за Джаксън. Последният агент, когото бяха докопали. Може би и следващия го чакаше същото. В такъв случай трябваше да се намеси. Пък и онзи му се хареса от пръв поглед. Изглеждаше як. Дребен, но жилав. Пълен с енергия. И някакъв странен чар. Май не би било зле да си намери съюзник. Две глави мислят по-добре от една. Два чифта ръце. Четири показалеца за стрелбата. Полезна работа. Но правилото гласеше: гледай си текущата работа. Толкова години му бе служило вярно. Нито веднъж не го подведе. Да изневери ли на правилото? Или не? Той спря и се прикри в гората, докато въоръженият отряд отмине по пътя. Вслуша се В заглъхващия тропот. Постоя още малко, помисли за човека с костюма и си наложи да вземе трудното решение.
Генерал Гарбър също видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра южно от засадата. От западната страна на пътя, зад една остра скала, точно на триста метра срещу Ричър. Когато Макграт тръгна, той изчака три минути и го последва през оврага. Гарбър също бе в нелоша форма, но като по-възрастен трябваше да положи доста усилия, за да не изостане. Стигна до острата скала и рухна задъхан зад нея. Реши, че има още петнайсет-двайсет минути, за да си почине преди срещата. После смяташе да се промъкне след тримата агенти и да види какво ще стане. Не искаше някой да допусне грешка относно Джак Ричър.
Но до среща не се стигна. Той видя засадата и разбра, че са допуснати много грешки относно много неща.
— Ще умреш — каза Боркен.
Макграт седеше заклещен между двама войници отзад в джипа. Подскачаше, защото пътят беше неравен. Нямаше как да вдигне рамене, защото седалката бе твърде тясна за трима души. Затова само леко изкриви окървавеното си лице.
— Всички ще умрем — каза той. — Рано или късно. Такъв е животът.
— Да, рано или късно — отвърна Боркен. — Само че ти ще си от ранните.
Седеше извъртян и го зяпаше. Макграт гледаше покрай лицето му към необятното синьо небе. Гледаше малките облачета и се питаше: кой е бил? Кой знаеше? Персоналът от военновъздушната база, естествено, но идеята беше нелепа. Трябваше да е някой по-близък. По-дълбоко замесен в цялата работа. Единствените заподозрени бяха Джонсън, адютантът му, Уебстър, Броган и Милошевич. Евентуално Гарбър. Прекалено разпалено оправдаваше онзи Ричър. Дали пък военната полиция не бе организирала някакъв заговор за сваляне на началник-щаба?
— Кой беше, Боркен? — запита той.
— За кого питаш, мъртвецо? — отвърна Боркен.
— Кой ти изпя всичко?
Боркен се усмихна и почука с пръст по слепоочието си.
— Обща кауза. За такова дело на наша страна са повече хора, отколкото на ваша.
Макграт отново погледна небето и си помисли как Декстър седи спокойно в Белия дом. Какво бе казал на Уебстър? Дванайсет милиона? Или шейсет и шест милиона?
— Ще умреш — повтори Боркен.
Макграт се сепна.
— Щом е тъй, поне ми кажи кой беше.
Боркен се ухили.
— Ще разбереш. Голяма изненада те чака.
Джипът спря пред съда. Макграт се завъртя и огледа сградата. Отпред стояха на пост шестима войници. Бяха разпръснати в широка дъга на юг и на изток.
— Там ли е тя? — попита той.
Боркен кимна и се усмихна.
— Засега да. По-късно може да я изкарам навън.
Радиостанцията на колана му запращя. Сред силни смущения долетя някакво кратко известие. Той натисна бутона и наведе глава. Потвърди, че е разбрал, без да откачи радиостанцията. После извади от джоба си предавателя на Джаксън. Отвори капачето и издърпа късата антена. Натисна бутона.