— Уебстър? Ти ме излъга. На два пъти. Първо, долу при теб е имало трима твои агенти. Току-що ги заловихме.
Той изслуша отговора. Притискаше слушалката плътно към ухото си. Макграт не чу какво говори Уебстър.
— Все едно, вече няма значение — каза Боркен. — Не всички бяха на твоя страна. Някои хора в този свят са готови на всичко за пари.
Той изчака отговор. Явно не го получи.
— И освен това се опита да ме баламосваш — продължи Боркен. — Изобщо не си възнамерявал да възстановиш линията, нали? Само дрънкаше врели-некипели.
Уебстър понечи да отговори, но Боркен го прекъсна.
— Ти и Джонсън. Можете да си вървите от моста. Пехотинците да останат. Наблюдаваме ви. Двамата се върнете при камионите. Седнете пред телевизорите. Скоро трябва да има много интересно предаване.
Боркен изключи предавателя и го прибра в джоба си. Усмихна се широко.
— Ще умреш — каза той за трети път.
— Кой беше? — попита Макграт. — Броган или Милошевич?
Боркен пак се ухили.
— Познай. Досети се сам. Нали уж си много умен федерален агент? Дори май беше старши агент.
Шофьорът скочи долу и извади пистолет от кобура си. Насочи го с две ръце в главата на Макграт. Левият пазач се измъкна навън и свали пушката. Хвана я здраво, готов за стрелба. Десният направи същото. После Боркен бавно смъкна тежкото си туловище.
— Слизай — нареди той. — Оттук нататък продължаваме пеш.
Макграт сви рамене и слезе под прицела на оръжията. Боркен мина отзад и го хвана за ръцете. Сложи му белезници. После го блъсна напред. Посочи зад разрушената областна управа.
— Натам, мъртвецо.
Оставиха джипа до съда. Двамата пазачи минаха отзад. Макграт неуверено прекоси неравната улица и се изкачи по могилката. Изблъскаха го покрай сухото дърво. После наляво, докато откри пътеката. Тръгна по нея покрай старата сграда. Усещаше острите камъни през тънките подметки на съсипаните си градски обувки. Все едно вървеше бос.
— По-бързо, тъпако — изръмжа Боркен.
Пазачите го блъскаха отзад с дулата на пушките. Той ускори крачка и се запрепъва през гората. Усети как кръвта засъхва по устната и носа му. След километър и половина излезе на познатата поляна от въздушните снимки. Сега изглеждаше по-голяма. От единайсет километра височина приличаше на петънце сред гората с кръгче от мънички сгради. От земята изглеждаше колкото стадион. Беше обсипана с натрошени шисти, а бараките се издигаха върху солидни бетонни основи.
— Чакай тук — нареди Боркен.
Той се отдалечи, а пазачите застанаха от двете страни. Макграт се озърна. Видя свързочната барака с телефонен кабел и антена на покрива. Видя другите сгради. От най-голямата долиташе мирис на застояла храна. Още една барака стоеше настрани от другите. Сигурно е оръжейната, помисли си той.
Погледна нагоре и видя в небето две бели следи. Отчаяното положение бе изписано там бяло на синьо. Самолетите вече не кръстосваха невинно от изток на запад. Следите им описваха два плътни кръга един под друг. Обикаляха на единайсет километра над него. Вдигна глава право към тях и беззвучно изрече: помощ! Запита се дали имат толкова добри обективи, че да го видят. И дали Уебстър, Джонсън, Гарбър или адютантът могат да разчита по устните. Не знаеше, но предположи: първото да, второто не.
Ричър се сблъскваше с истинска ирония на съдбата. За пръв път в живота си съжаляваше, че враговете му не са добри стрелци. Криеше се в дърветата на сто метра северозападно от съда. Гледаше шестимата часови. Те стояха в широка дъга на юг и на изток отвъд голямата бяла сграда. Ричър се целеше в най-близкия. Но не стреляше. Защото, ако го стореше, шестимата щяха да стрелят по него. И нямаше да улучат.
Пушката М–16 и разстоянието от сто метра го задоволяваха напълно. Можеше да улучи каквото иска с това оръжие и от това разстояние. Можеше да заложи живота си. Както бе правил неведнъж. И обикновено се радваше да си има работа с некадърни стрелци. Но не и сега.
Щеше да стреля от северозапад. Враговете щяха да му отвърнат от югоизток. Щяха да чуят изстрелите, може би да забележат припламване, после щяха да се прицелят и да започнат стрелба. И нямаше да улучат. Щяха да отклонят куршумите нагоре и настрани. Мишените от полигона категорично подкрепяха този извод. Личеше, че е имало прилична стрелба на триста и четиристотин метра. Доказваха го надупчените мишени. Но Ричър знаеше от собствен опит, че войници, които стрелят прилично от триста-четиристотин метра на полигона, стават съвсем безнадеждни в престрелка. Едно е да лежиш върху дюшек и да се целиш в мишената, без да бързаш. Съвсем друго — да стреляш сред суматохата под град от куршуми. Просто няма място за сравнение. Доказа го и онзи, който се опита да отбранява ракетните камиони. Гърмеше напосоки. И точно там беше проблемът. Стреляйки от югоизток, шестимата също щяха да гърмят напосоки. Нагоре, надолу, наляво и надясно. Надолу и наляво куршумите не го плашеха. Най-много да покосят някой храст. Но нагоре и надясно щяха да улучат съда.