— Ще уведомя Минеаполис — каза Уебстър. — Издънихме се.
Макграт все още се надяваше. Поклати глава.
— Още не — каза той. — Това е отчаян ход. Масова паника. Представяш ли си тълпите? Евакуацията? Хората ще се изпотъпчат.
Уебстър се вгледа напред и надолу. Цяла минута не откъсна очи от пътя. Петдесет и четири минути при максимум петдесет.
— Само с тъпкане няма да се размине, ако онзи мръсник вече е там — каза той. — Това представяш ли си го?
Времето отлиташе. Петдесет и осем минути. Час. Пътят оставаше пуст.
— Има още време — каза Гарбър. — Доста път му остава както до Сан Франциско, така и до Минеаполис.
Той погледна Ричър. В очите му се четеше поравно доверие и съмнение. Времето продължаваше да отлита. Час и две минути. Пътят бе все тъй пуст чак до хоризонта.
— Може да е навсякъде — каза Уебстър. — Щом не е Сан Франциско, може да не е и Минеаполис. Може вече да е в Сиатъл. Или където и да било.
— Не е в Сиатъл — каза Ричър.
Гледаше право напред. Упорито. Страхът и паниката го стискаха за гърлото. Непрестанно поглеждаше часовника си. Час и десет минути. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет. Час и петнайсет минути. Гледаше ту часовника, ту пустата бетонна ивица долу. После се облегна назад и притихна. Вледенен от ужас. Бе издържал, доколкото можеше, но ето че дойде момент, в който математиката ставаше просто абсурдна. За да стигне толкова далече на юг, без да го догонят, Стиви трябваше да се движи със сто и шейсет километра в час. Или двеста. Или двеста и петдесет. Или колкото кажеше оная проклета формула, която не помнеше. Той погледна другите и когато заговори, сам не позна гласа си.
— Провалих се. Трябва да е Минеаполис.
После тътенът на двигателите заглъхна и за втори път през този ден в главата му нахлу страшният басов рев на бомбата. С всички сили държеше очите си отворени, за да не види, но все пак видя. Вече не морски пехотинци, не корави мъже, закалени в най-страшния огън, а простички хорица, жени и деца, от дребни по-дребни, наизлезли в градския парк да гледат фойерверките — всички се изпаряват в розова мъгла като неговите приятели преди тринайсет години. Парчета кост излитат от децата, свистят из горящия въздух и улучват други деца сто метра по-далеч. Улучват ги, разкъсват меките вътрешности като шрапнел и най-щастливите попадат в болница за цяла година мъчения.
Всички го гледаха втренчено. Той осъзна, че по бузите му се стичат сълзи и капят на ризата.
— Съжалявам — каза той.
Всички извърнаха глави.
— Трябва да се обадя — каза Уебстър. — Защо сега е Минеаполис? Защо беше Сан Франциско?
— Клоновете на Федералния резерв — тихо отвърна Ричър. — Дванайсет на брой. Най-близо до Монтана са Сан Франциско и Минеаполис. Боркен ненавиждаше Федералния резерв. Смяташе го за главен инструмент на световното правителство. Смяташе, че е чудовищен заговор за премахване на средната класа. Лично негова теория. Казваше, че чрез нея схванал нещата далеч преди другите. И вярваше, че Федералният резерв е наредил на местната банка да подмами баща му със заем, за да го разори.
— Значи Боркен атакува Федералния резерв? — тревожно запита Джонсън.
Ричър кимна.
— Двоен удар. Във войната срещу световното правителство. Напада старата система с изненадващ ход, като Пърл Харбър. И в същото време създава нова система, към която да прииждат поклонници. С един куршум два заека.
Млъкна. Чувстваше се прекалено изморен, за да продължи. Обезсърчен. Гарбър го гледаше втренчено. С истинска болка в очите. Грохотът на двигателите бе толкова мощен, че приличаше на абсолютна тишина.
— Обявяването на независимост е било само половината от играта — каза Макграт. — Двойна примамка. Трябвало е да се насочим натам, да се тревожим за Холи, за масовото самоубийство, да полудяваме от тревога, докато те взривяват зад гърба ни Федералния резерв. Предположих, че ще е Сан Франциско заради Кендал, помните ли? Смятах, че Боркен ще се прицели в най-близкия клон до някогашната ферма на неговия старец.
Уебстър кимна.
— Страхотен план. Празничен ден, агентите в отпуск, трябва да се взимат важни стратегически решения, всички гледат не където трябва. После целият свят гледа бомбата, а в това време Боркен си стъпва на краката в Монтана.