Освен това нямаше представа кои са похитителите. С какво точно се занимават. Или какви са техните намерения. При всеки удобен случай ги бе проучвал най-внимателно. Изводите обаче го затрудниха. Фактите изглеждаха противоречиви. Трима млади мъже на възраст от трийсет до трийсет и пет години, в добра форма, обучени да действат в екип сравнително ефикасно. Почти приличаха на военни, но не съвсем. Бяха организирани, но неопитни. Самият им вид просто крещеше: любители.
Защото бяха прекалено спретнати. И тримата носеха нови дрехи — простички памучни якета, ризи и панталони от магазин за конфекция. Наскоро се бяха подстригвали. Оръжията им идваха направо от сандъците. Двата глока бяха съвсем нови. Пушката също, личаха дори следи от заводската смазка. Тия факти доказваха, че не са професионалисти. Защото професионалистите вършат подобни неща всеки ден. Където и да работят — в специалните части, ЦРУ, ФБР, полицията, — това е техен занаят, тяхна професия. Те носят работни дрехи. Използват оръжия, които са получили миналата или по-миналата година, сигурни и проверени оръжия — нащърбени и надраскани като занаятчийски инструменти. Когато и да избереш напосоки трима професионалисти, ще видиш по ризата на единия следи от снощната пица, другият ще се окаже брадясал, а третият ще е с ужасните стари панталони, заради които колегите му се подсмиват зад гърба. Може от време на време да срещнеш ново сако или току-що получен пистолет, но шансовете да видиш наведнъж трима спретнати професионалисти са тъй нищожни, че просто не заслужават внимание.
Издаваше ги и поведението им. Способни, но боязливи, настръхнали, враждебни, груби, напрегнати. Обучени до известна степен, но лишени от опит. Бяха назубрили всичко наизуст и имаха мозък колкото да избягват най-грубите грешки, но им липсваше професионалният навик. Следователно тримата бяха любители. Трима любители, които отвличат млада жена, наскоро постъпила във ФБР. Защо? Какво толкова можеше да им е сторила, по дяволите? Ричър нямаше представа. А въпросната млада жена мълчеше. Още една необяснима загадка. Но не най-голямата. Онова, което най-много го озадачаваше, бе за какъв дявол още стои тук.
Напълно разбираше как се е забъркал в цялата каша. Сляпата случайност го бе сблъскала с Холи Джонсън точно в мига, когато трябваше да я отвлекат. Той нямаше нищо против слепите случайности. Колкото и да не ни се иска, целият живот е изграден от тях. И никога не си прахосваше времето в празни разсъждения как би могло да се случи едно или друго. Ясна работа, ако бе тръгнал по онази чикагска улица минута по-рано или по-късно, щеше да отмине ателието за химическо чистене, без изобщо да разбере за тая проклета история. Но той не тръгна нито минута по-рано, нито минута по-късно, сляпата случайност се намеси и беше безсмислено да разсъждава къде можеше да е сега, щом се намираше точно тук.
Друго искаше да проумее — защо все още е тук, четиринайсет часа по-късно според часовника в главата му. Досега бе имал два несигурни шанса и една стопроцентова възможност да се измъкне. Още там, на улицата, можеше да се справи. Вероятно. Спря го само вероятността да пострада някой невинен минувач. После можеше да се справи и в изоставената фабрика, преди да го качат в бялата камионетка. Пак вероятно. И в двата случая беше сам срещу трима, но ставаше дума за трима любители срещу Джак Ричър, тъй че оценяваше шансовете си доста високо.
Стопроцентовата възможност беше да се измъкне от обора примерно около час след като тримата се завърнаха с камионетката. Можеше пак да отключи гривната, да се изкатери по стената, да скочи долу и да изчезне. Защо не го бе сторил?
Легнал спокойно сред безграничния непрогледен мрак, той бавно осъзна, че го задържа Холи. Не бе избягал, защото не искаше да поеме риска. Тримата можеха да изпаднат в паника, да я застрелят и да си плюят на петите. А Ричър не искаше да стане така. Холи беше умно, храбро момиче. Проницателна, пряма, самоуверена и адски издръжлива. И привлекателна по своему, без да се натрапва. Тъмнокоса, стройна, интелигентна и енергична. Страхотни очи. Ричър си падаше по очите. Чифт красиви очи можеха да го погубят.
Но не до очите опираше работата. Или до външния вид. Нито пък до ума и характера. Коляното. От него идваше всичко. От нейния кураж и достойнство. За Ричър бе несъмнен признак на храброст и благородство да види как една красива и умна жена понася с усмивка мъчителния недъг. Това го бе привлякло към нея. Тя умееше да се справя. И то добре. Не се оплакваше. Не молеше за помощ. И тъкмо защото не молеше, щеше да я получи.