10
Към пет и половина във вторник сутринта специалният агент Броган седеше сам в заседателната зала на третия етаж и използваше една от новите телефонни линии, за да се свърже с приятелката си. Пет и половина сутринта едва ли е най-удобното време да поднесеш извинения за провалената снощна среща, но досега Броган беше много зает и не очакваше в близко време да се освободи. Затова реши да се обади. Събуди я и съобщи, че го задържат по служба, вероятно за няколко дни. Тя беше сънена и ядосана, тъй че се наложи да повтори още веднъж. Сетне й хрумна да приеме новината като малодушен опит за скъсване. Броган се ядоса на свой ред. Заяви, че Бюрото винаги е на първо място. Как не може да разбере? Темата не беше особено подходяща за обсъждане със сърдита и сънена жена в ранни зори. След кратък скандал Броган мрачно затвори телефона.
Неговият партньор Милошевич се бе усамотил в малкия си кабинет. Мъчеха го също тъй черни мисли. Най-голямата му слабост бе липсата на въображение. Макграт бе заръчал да проследи всяка стъпка на Холи от обяд нататък. Но засега Милошевич тъпчеше на място. Беше я видял как излезе вчера от сградата. Тя прекрачи навън и пристъпи на улицата, пъхнала здраво ръка в извитата гривна на болничната патерица. Това го видя със собствените си очи. Но оттам насетне картината просто изчезваше. Цяла нощ си напряга мозъка и в крайна сметка нямаше какво да каже на Макграт.
В шест без петнайсет той отскочи до тоалетната, после си наля още кафе. Чувстваше се ужасно. Върна се на бюрото. Седна и за дълго потъна в размисъл. После сведе очи към китката си. Погледна колко показва масивният ръчен часовник. Усмихна се. Стана му по-добре. Пак се замисли. Отново погледна часовника. Кимна. Сега можеше да каже на Макграт къде е отишла Холи Джонсън през обедната почивка.
На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго младежът започваше да изпада в паника. Първите часове бе прекарал в тъпо вцепенение. Покорен и слаб, той позволи на клиента да го изблъска нагоре по стълбите към новата стая. После прахоса първите часове. Просто седеше като парализиран и гледаше тъпо. След това го обзе безумен оптимизъм. Сигурно всичко беше някаква нелепа шега. Така прахоса и следващите часове с твърдото убеждение, че нищо няма да му се случи. Но сетне, както става с всички затворници в самотата на студените предутринни часове, цялата му защита рухна и го разтресе отчаяна паника.
След като бе загубил половината време, той се хвърли в трескава дейност. Жестоката подигравка на съдбата го смазваше. Толкова усилия бяха хвърлили за тази стая. Построиха я както трябва. В главите им непрестанно танцуваха доларови банкноти. Не пестяха труда. Напълно зарязаха дребните дърводелски хитрини. Всяка дъска беше безукорно права и лежеше плътно на място. Главата на всеки гвоздей бе забита дълбоко в дървото. Прозорци нямаше. Вратата беше масивна. Никаква надежда. Цял час младежът се лута из стаята като обезумял. Плъзна мазолестите си длани по всеки квадратен сантиметър. Под, таван, стени. Никога не бяха работили тъй усърдно. Накрая той се сви в ъгъла, погледна ръцете си и заплака.
— В ателие за химическо чистене — каза Макграт. — Там е отишла.
Отново седеше на председателското място край дългата маса. Вторник сутрин. Разпечатваше пакет цигари.
— Тъй ли? — запита Броган. — Химическо чистене?
Макграт кимна.
— Кажи му, Мило.
Милошевич се усмихна.
— Преди малко си спомних. Вече пет седмици работя с нея, нали така? Откакто си разтегна коляното. Всеки понеделник отскачаше през обедната почивка да си отнесе дрехите на химическо чистене. И да вземе почистените. Сигурно тъй е било и вчера.
— Добре — каза Броган. — Къде е ателието?
Милошевич поклати глава.
— Не знам. Винаги ходеше сама. Всеки път предлагах да й помогна, но тя отказваше. Пет понеделника един след друг. Нямала нищо против малко помощ в Бюрото, не искала обаче някой друг да й тича за дрехите. Много е независима.
— Но ходеше пеш, така ли? — запита Макграт.
— Точно така — потвърди Милошевич. — Винаги пеш. Връщаше се с осем или девет закачалки. Значи можем да предположим, че ателието е наблизо.
Броган кимна. Усмихна се. Вече имаха някаква нишка. Той грабна телефонния справочник и отвори на буква „Х“.
— В какъв кръг да търсим? — запита той.
Макграт сви рамене.
— Двайсет минути дотам, още двайсет обратно. Горе-долу това е максимумът, нали? С оная патерица не ми се вярва да мине повече от половин километър за двайсет минути. Куца здравата. Хайде, да речем седемстотин метра около сградата. Какво ще излезе?