— Божичко — повтори Макграт. — Изводи?
— Откраднали са лексуса в Уилмет — каза Милошевич. — Може зъболекарят да ги е забелязал. Опитал се е да им попречи, пребили са го и е попаднал в багажника. Накрая са го изгорили заедно с другите улики.
— Мамка им — изръмжа Макграт. — Но къде е Холи? Имаш ли някаква идея?
— Откарали са я на летище Мийгс — каза Милошевич. — Дотам няма и километър. Зарязали са колата и са избягали с частен самолет. Това са направили, Мак. Отвлекли са я със самолет. Сама с четирима мъжаги, способни да изгорят жив човек. Вече може да са на хиляди километри оттук.
15
Бялата камионетка продължаваше да бучи неуморно. Още час, може би още деветдесет километра. Часовникът в главата на Ричър бавно тиктакаше от единайсет към пладне. В душата му се надигаха първите неясни предвестници на тревогата. Вече цял ден, откакто бяха изчезнали. Почти двайсет и четири часа. Първата фаза отминаваше, навлизаха във втората. И отгоре на всичко не се чувстваше твърде добре. Въздухът в тясната каросерия бе нажежен като в пещ. Опрели глава до глава, двамата лежаха по гръб върху горещите дюшеци. Пълнежът от конски косъм ги прегряваше отдолу. Влажните тъмни коси на Холи се бяха разпилели настрани. Отляво докосваха голото рамо на Ричър.
— Защото съм жена ли? — запита тя. Напрегнато. — Или защото съм по-млада от теб? Или и двете?
— Какво защо? — отвърна той. Предпазливо.
— Мислиш, че трябва да се грижиш за мен. Тревожиш се, защото съм жена, при това по-млада, нали? Смяташ, че се нуждая от помощта на зрял мъж.
Ричър се раздвижи. Всъщност не искаше да помръдва. Не че се чувстваше кой знае колко удобно, но по-добре нямаше да стане. А освен това му бе приятно да усеща с рамо косата на момичето. Така гледаше на живота. Каквото и да се случи, все ще намериш някоя мъничка компенсация.
— Е? — запита тя.
— Не е до пола, Холи — каза той. — Нито до възрастта. Но все пак ти трябва помощ, нали?
— При това съм жена и по-млада, а ти — по-възрастен мъж. Значи непременно можеш да ми помогнеш. А защо да не е обратното?
Ричър поклати глава, без да се надига.
— Не е до пола, Холи — повтори той. — Нито до възрастта. Мога, защото мога, това е. Просто се мъча да оправя нещата.
— Поемаш глупави рискове — каза тя. — За бога, какво ще постигнеш, като ги дразниш и настройваш против нас? Най-много да ни убият и двамата.
— Глупости. Трябваше да разберат, че сме хора, а не товар.
— Я, кого чувам! — възкликна Холи. — Откъде се извъди такъв специалист?
Ричър сви рамене.
— Позволи ми един въпрос — каза той. — Ако беше на мое място, щеше ли да ме изоставиш в обора?
Тя се замисли.
— Щях, разбира се.
Той се усмихна. Навярно бе откровена. И това му допадаше.
— Добре. При следващата възможност изчезвам, щом заповядаш. Без възражения.
Тя дълго мълча и накрая каза:
— Добре. Ако наистина искаш да ми помогнеш, помни си думата.
Ричър сви рамене. Пролази малко по-близо до нея.
— Рисковано е за теб. Ако избягам, може просто да те убият и да изчезнат.
— Поемам риска. За това ми плащат.
— И тъй, кои са те? — запита Ричър. — Какво искат?
— Нямам представа — отвърна тя.
Каза го прекалено бързо. Ричър усети, че знае.
— Ти им трябваш, нали? — каза той. — Или лично ти, или който и да било агент. Колко агенти има във ФБР?
— В Бюрото работят двайсет и пет хиляди души. От тях десет хиляди са агенти.
— Добре. Значи са търсили точно теб. Едно на десет хиляди е прекалено голяма случайност. Не са действали напосоки.
Тя извърна глава. Той я погледна.
— Защо, Холи?
Тя сви рамене и поклати глава.
— Не знам.
Пак избърза. Той продължаваше да я гледа. Говореше уверено, но в гласа й отчетливо се усещаше нотка на предизвикателство и вина.
— Не знам — повтори тя. — Мога само да предполагам, че са ме взели за някоя друга от службата.
Ричър се разсмя и завъртя глава към нея. Кичур коса докосна лицето му.
— Шегуваш се, Холи Джонсън. Не си жена, дето може да бъде взета за някоя друга. Държали са те под наблюдение три седмици. Все са научили това-онова.
Без да го поглежда, тя се усмихна иронично към ламаринения покрив.
— Незабравима до сетния час, а? Де да беше така.
— Съмняваш ли се? Ти си най-привлекателната жена, която виждам за тази седмица.
— Браво бе, Ричър! — възкликна тя. — Днес е вторник. Срещнахме се в понеделник. Голям комплимент, няма що.
— Нищо де, важно е намерението — рече той.
Тя се изправи от кръста нагоре, сякаш правеше гимнастическо упражнение. С две ръце измести крака си и се подпря на лакът.