Тя го изгледа свирепо. Беше бясна.
— Защо? Щом не е там, къде е проклетата работа?
— Ето къде била причината — каза Ричър. — Баща ти е най-високопоставеният военен в Щатите, нали? За бога, Холи, тъкмо това е причината да те отвлекат. На тия юнаци не им трябва Холи Джонсън, агент от ФБР. Цялата работа с ФБР е съвършено случайна. Те искат дъщерята на генерал Джонсън.
Холи го гледаше тъй, сякаш току-що я бе зашлевил с всичка сила.
— Защо? — бавно изрече тя. — По дяволите, защо всички си въобразяват, че каквото и да извърша, непременно е свързано с тоя мой проклет баща?
16
Макграт грабна Броган и потегли да се срещне с Милошевич на летище Мийгс. Носеше четирите компютърни снимки на похитителите и експерименталния портрет на Холи Джонсън. Пристигна, очаквайки пълно съдействие от персонала на летището. И го получи. Много е трудно да не окажеш пълно съдействие на трима превъзбудени агенти от ФБР, обзети от страх за съдбата на своя колежка.
Мийгс беше малко частно летище, опитващо се да оцелее в огромната сянка на международната аерогара О’Хеър. Намираше се малко по-долу от плажа на Дванайсета улица и езерните води го обгръщаха от три страни. Работеше отлично и имаше безупречна репутация. Не чак дотолкова, че да се справи моментално с проверка на ФБР, но все пак работеше и изкарваше добри пари под носа на най-жестокия конкурент в света. Добре организираната им документация много помогна на Макграт. Помогна му да осъзнае само за трийсет секунди, че е тръгнал по грешна следа.
Хората от персонала заявиха категорично, че не са виждали нито Холи Джонсън, нито който и да било от четиримата похитители. Особено пък в понеделник, около един следобед. Твърдяха го с пълна увереност. И това не бе поза, а спокойната сигурност на хора, чиято работа е тъкмо това — по цял ден да бъдат спокойно уверени в разни неща, като например насочването на малки самолети към най-натоварените въздушни трасета в света.
Впрочем в интервала от един до три следобед не бе имало нито едно съмнително излитане. Документацията го доказваше категорично. Тримата агенти си тръгнаха също тъй бързо, както бяха пристигнали. Персоналът поклати глави и ги забрави още преди да стигнат до колите си на малкия паркинг.
— Добре, започваме отначало — каза Макграт. — Вие, момчета, бягайте да проверите историята около онзи зъболекар в Уилмет. Аз имам друга работа. А и трябва да позвъня на Уебстър. Ония във Вашингтон сигурно вече подскачат на един крак.
На две хиляди и седемстотин километра от летище Мийгс младежът в гората очакваше инструкции. Той беше добър агент, добре обучен, но що се отнася до работа под прикритие, нямаше кой знае какъв опит. Напоследък търсенето на тайни агенти нарастваше непрестанно. Бюрото напрягаше всички сили, за да запълни празните места. И пращаше хора като него. Хора без опит. Младежът вярваше, че ще се справи, стига да помни собствените си недостатъци. В това отношение не страдаше от предразсъдъци. Винаги бе готов да потърси съвет. Беше предпазлив. И реалист. Поне колкото да разбира, че случаят е далеч над неговите способности. Нещата вървяха от зле по-зле, и то по начин, който го убеждаваше, че изведнъж ще избухне нещо далеч по-страшно. Какво точно? Не знаеше. Само го усещаше. Но той бе свикнал да вярва на усета си. Дотолкова, че преди да достигне дървото, спря и се обърна. После въздъхна дълбоко и пое натам, откъдето беше дошъл.
Уебстър бе чакал Макграт да се обади. Несъмнено. Отговори веднага, сякаш от часове седеше в просторния си кабинет и само чакаше телефонът да звънне.
— Напредваш ли, Мак? — запита Уебстър.
— По малко — каза Макграт. — Знаем точно какво е станало. Открихме го записано на охранителна видеокамера в едно ателие за химическо чистене. Влязла е там в дванайсет и десет. Излязла в дванайсет и петнайсет. Навън са чакали четирима. Трима на тротоара и един в колата. Грабнали са я.
— И после?
— Колата е била крадена. Изглежда, че са убили собственика. Откарали Холи на осем километра в южна посока и подпалили лимузината. Заедно със собственика в багажника. Изгорял е жив. Зъболекар на име Рубин. Засега не знаем какво е станало с Холи.
Отсреща, във Вашингтон, Харланд Уебстър мълча дълго.
— Струва ли си да претърсваме района? — запита той най-сетне.
Макграт помълча на свой ред. Не беше наясно с въпроса. За какво търсене говореше Уебстър — на скривалище или на втори труп?
— Инстинктът ми подсказва, че няма смисъл — каза той. — Те сигурно знаят, че можем да претърсим района. Според мен са я прехвърлили другаде, може би много далеч.
— Май си прав — съгласи се Уебстър. — Прехвърлили са я, Но как? С кола? По въздуха?