— Не е по въздуха — каза Макграт. — Проверихме всички вчерашни полети. Току-що идваме от едно частно летище. Няма начин да е по въздуха.
— Ами хеликоптер? Тайно кацане и излитане?
— Не и в Чикаго, шефе. Не и на две крачки от О’Хеър. И във военната авиация нямат толкова радари, колкото там. Ако някой хеликоптер вземе да се мотае насам-натам без разрешение, моментално ще го разберем.
— Добре — каза Уебстър. — Така или иначе, трябва да изясним положението. Да го овладеем. Отвличане и убийство, Мак, не ми харесва тая работа. Как мислиш, дали е имало втора крадена кола? Да са тръгнали с нея след лимузината?
— Вероятно. В момента проверяваме.
— Имаш ли представа кои са?
— Не — каза Макграт. — Извадихме от видеозаписа много добри портрети. Компютърна обработка. След малко ще ти ги пратя. Четирима мъже, бели, някъде между трийсет и четирийсет, трима от тях някак еднакви — невзрачни, спретнати, късо подстригани. Четвъртият е много висок, според компютъра може би метър и деветдесет и три. Прилича ми на водач. Той я е нападнал пръв.
— Някакви идеи за мотива?
— Никакви.
В слушалката отново настана тишина.
— Добре — каза Уебстър. — Пазиш ли всичко в тайна?
— Доколкото е възможно — каза Макграт. — Освен мен знаят само двама души.
— Кого използваш?
— Броган и Милошевич.
— Бива ли ги?
Макграт изсумтя. Ама че въпрос. Щеше ли да ги вземе, ако бяха некадърници?
— Познават Холи доста добре — каза той. — Свестни момчета.
— Да не са от мърморковците? — запита Уебстър. — Искам стабилни, надеждни хора.
— Никога не съм ги чувал да се оплакват. За каквото и да било. Изпълняват задачите, работят извънредно. Дори и заплатата им стига.
Уебстър се разсмя.
— Няма ли как да ги клонираме?
Веселата нотка отзвуча и замлъкна след една-две секунди. Но Макграт бе благодарен на своя началник за опита да го ободри.
— А ти как я караш там? — запита той.
Уебстър отново стана сериозен.
— В какво отношение, Мак?
— Старият. Не те ли тормози?
— Кой от двамата?
— Генералът — уточни Макграт.
— Засега не — отвърна Уебстър. — Позвъни ми тази сутрин, но беше любезен. Винаги е така. Обикновено през първите ден-два родителите са много спокойни. По-късно ги хващат бесните. И с генерал Джонсън няма да е различно. Може да е голяма клечка, но хората са си хора, нали?
— Вярно. Ако иска сведения от първа ръка, кажи му да търси мен. Може малко да му олекне.
— Добре, Мак, благодаря ти — каза Уебстър. — Но мисля, че поне засега трябва да пазим в пълна тайна тая история със зъболекаря. Прекалено зловещо звучи. Междувременно ми изпрати каквото си изровил. Ще впрегна нашите хора. И не се безпокой. Ще я върнем. Бюрото пази своите, нали така?
Двамата началници изчакаха лъжата да заглъхне и затвориха едновременно.
Без да бърза, младежът излезе от гората и изведнъж се озова лице срещу лице с командира. Прояви благоразумието да козирува енергично и да покаже, че се бои, но не повече от всеки друг редник в присъствието на началството. Нищо повече, нищо подозрително. Стоеше изпънат и чакаше да го заговорят.
— Имам работа за теб — каза командирът. — Млад си, нали? И те бива с разните техничарски боклуци?
Младежът кимна предпазливо.
— Обикновено схващам как действа едно или друго, сър.
Командирът също кимна.
— Имаме си нова играчка — каза той. — За сканиране на радиочестоти. Искам денонощно дежурство.
Младежът усети как кръвта му застива.
— Защо, сър? Смятате ли, че някой използва радиостанция?
— Може би — каза командирът. — Никому не се доверявам, всекиго подозирам. Предпазливостта никога не е излишна. Особено пък сега. Трябва да внимавам за дреболиите. Знаеш ли какво казват? Геният си личи по дребните неща, нали така?
Младежът преглътна и кимна.
— Тъй че организирай нещата — добави командирът. — Събери дежурна рота. Две смени по шестнайсет часа на ден, разбра ли? В момента ни трябва неуморна бдителност.
Командирът се завъртя. Младежът кимна и си отдъхна. Инстинктивно хвърли поглед към своето дърво и благослови предчувствието си.
Милошевич возеше Броган на север с новия си джип. Попътно спряха в пощенския клон на Уилмет, за да изпрати Броган двата поредни чека за издръжка. После тръгнаха да дирят жилището на мъртвия зъболекар. На паркинга зад сградата ги чакаше униформен полицай от местния участък. Не личеше да го е срам, че са пренебрегнали сигнала на съпругата. Милошевич го заяде здравата, сякаш лично той носеше вина за отвличането на Холи Джонсън.