— Та какво ще кажеш за майка си? — настоя той.
Холи поклати глава.
— Почина. Бях на двайсет години, в колежа. Някакъв гаден рак.
— Извинявай — каза той. Помълча нервно. — Братя и сестри?
Тя отново поклати глава.
— Сама съм.
Той неохотно кимна.
— От това се боях. Все още имах надежда, че може да е заради някой друг. Нали разбираш, например майка ти да е съдия, брат ти конгресмен или нещо такова.
— Зарежи — каза тя. — Само аз съм. Аз и татко. Всичко е заради него.
— Но какво общо има той? — попита Ричър. — Какво ще постигнат, по дяволите? Откуп? Глупости. Баща ти може и да е голяма клечка, но си остава обикновен офицер. Цял живот е драпал за по-висока армейска заплата. Вярно, взима повече от другите, знам обаче какво дава армията. Тринайсет години съм й сърбал попарата. Не забогатях, а не вярвам и той да е забогатял. Поне не чак дотам, че някой да си помисли за откуп. Ако са искали откуп за нечия дъщеря, само в Чикаго щяха да си намерят милион по-добри кандидатури от твоята.
Холи кимна.
— Не е въпрос на пари, а на влияние. Той управлява два милиона души и двеста милиарда годишен бюджет. Затова се целят в него, нали?
Ричър поклати глава.
— Не. Точно това ме мъчи. Не виждам какво целят.
Той се надигна на колене и пропълзя напред по дюшека.
— Какво правиш, по дяволите? — запита Холи.
— Трябва да поговорим с тях — каза Ричър. — Преди да са стигнали там, където отиват.
Вдигна тежкия си юмрук и заблъска по стената на кабината. С всичка сила. Точно зад мястото, където би трябвало да е главата на шофьора. Продължи да удря, докато постигна своето. Не стана веднага. Едва след няколко минути. Юмрукът го заболя. Но камионетката се люшна настрани и започна да намалява. Усети как предните колела нагазват в ситен чакъл. Спирачките захапаха. Инерцията го притисна към задната стена на кабината. Холи се преметна един-два пъти по дюшека. Коляното й изпука и тя изохка от болка.
— Отбиха от пътя — каза Ричър. — Насред пущинака.
— Голяма грешка правиш, Ричър — предупреди го Холи.
Той сви рамене, хвана я за ръка и й помогна да седне в дъното, до стената. После се плъзна напред и застана между нея и задната врата. Чу как тримата излизат от кабината. Вратите се затръшнаха. Чу как стъпките им хрущят по чакъла. Двама идваха откъм десния фланг, един от левия. Чу как ключът влиза в ключалката. Дръжката се завъртя.
Лявата задна врата се открехна едва на пет сантиметра. Най-напред през отвора се подаде дулото на пушката. Зад него Ричър зърна тясна ивица пусто небе. Яркосиньо, осеяно с бели облачета. Можеше да се намират където и да било в северното полукълбо. След пушката през пролуката се провря дулото на „Глок 17“. После китка. Маншет на памучна риза. Глокът не трепваше. Беше Лоудър.
— Мисли му, ако ни разиграваш, кучко — подвикна той.
Враждебен, силно напрегнат глас.
— Трябва да поговорим — отвърна Ричър.
В тесния отвор се появи и вторият глок. Леко трепереше.
— За какво да говорим, тъпако? — високо запита Лоудър.
Ричър слушаше напрежението в гласа му и гледаше как вторият глок трепери, описвайки хаотични зигзаги.
— Тая работа няма да стане, момчета — каза той. — Който и да ви праща, няма ум за пет пари. Може да е изглеждало много хитър ход, грешите жестоко обаче. Нищо няма да постигнете. Само ще загазите тъй зле, че и представа си нямате.
Зад камионетката настана тишина. Само за секунда. Но и това време стигна на Ричър, за да разбере, че Холи е била права. И че той е допуснал ужасна грешка. Стабилният глок се отдръпна назад и изчезна. Пушката леко подскочи, сякаш сменяше притежателя си. Ричър отскочи назад и повали Холи на дюшека. Дулото се надигна нагоре. Ричър чу тихото прещракване на спусъка само част от секундата преди оглушителната експлозия. Пушката бе стреляла към покрива. С целия си убийствен заряд. В ламарината изникнаха стотина дупчици. Част от сачмите рикошираха и затракаха насам-натам из каросерията като градушка. После ехото на изстрела се изгуби сред тихото звънтене на временната глухота.
Ричър усети как се затръшна вратата. Късчето синьо небе изчезна. Усети как колата потрепва, докато тримата се качват в кабината. Усети вибрацията на мощния дизелов мотор. Камионетката залитна напред, после наляво и излезе на магистралата.
Когато слухът му се възвърна, Ричър най-напред чу протяжен вой — въздухът свистеше през стотината дупчици в покрива. Километър след километър звукът ставаше все по-силен. Сто пискливи свирки на едно място, настроени в почти една и съща тоналност, се надвикваха и преливаха като песен на ято обезумели птички.