— Кучката ще яде. Ти няма.
Ричър не се изправи. Само сви рамене в полумрака.
— Голяма загуба, но все ще я преживея някак.
Никой от двамата не отговори. Просто си тръгнаха. Затвориха тежката дървена врата. Наместиха гредата и заключиха с веригата. Когато чу стъпките им да заглъхват в далечината, Ричър се обърна към Холи.
— Какво е?
Тя сви рамене отдалеч.
— Някаква рядка яхния. Или може би гъста супа. Или едното, или другото. Искаш ли малко?
— Дадоха ли ти вилица? — запита той.
— Не, само лъжица.
— Мамка му — изруга Ричър. — Нищо не мога да направя с тая проклета лъжица.
— Искаш ли малко? — повтори тя.
— Можеш ли да ме достигнеш?
Тя хапна набързо, после се протегна напред. С една ръка изпъваше веригата до предел, с другата буташе канчето по пода. После се извъртя и със здравия си крак го изтласка още по-напред по камъните. Ричър пропълзя с краката напред, докъдето му позволяваше веригата. Имаше чувството, че ако се протегне, ще успее да закачи канчето с крак и да го издърпа към себе си. Но това се оказа безнадеждна работа. Беше висок метър и деветдесет и три, армейските шивачи не бяха виждали по-дълги ръце от неговите, въпреки всичко обаче не му достигаше повече от метър. Двамата с Холи се бяха изпънали един към друг точно по права линия, доколкото им позволяваха веригите, но канчето си оставаше недостижимо.
— Зарежи — каза той. — Прибери го, докато можеш.
Холи закачи канчето с крак и го придърпа обратно.
— Съжалявам — каза тя. — Няма как, ще стоиш гладен.
— Все ще го преживея някак — отвърна той. — И бездруго сигурно е ужасно.
— Така си е — потвърди тя. — Пълен боклук. Има вкус на кучешка храна.
Ричър й се усмихна в тъмното. Чудеше се дали казва истината, или просто се мъчи да го успокои, защото все още се тревожи за него.
С виновна усмивка Холи легна върху дюшека и спокойно заспа, но Ричър остана буден. Не заради каменния под. Вярно, подът беше корав, студен и влажен. Облите камъни му убиваха ужасно. Но не това го държеше буден. Той очакваше нещо. Отмерваше в главата си секунда подир секунда и чакаше. Предполагаше, че ще стане след около три, може би четири часа. Дълбоко в малките часове, когато се изчерпва търпението и съпротивата е най-слаба.
Очакването бе дълго. Тази негова тринайсет хиляди седемстотин шейсет и първа нощ слезе ниско в най-долната третина на класацията. Лежеше буден и чакаше да се случи нещо. Нещо лошо. Много лошо. Нещо, което може би нямаше как да предотврати. Без съмнение то наближаваше. Сигурен беше в това. Бе забелязал признаците. Лежеше, чакаше го и отмяташе минутите в главата си. Три часа, може би четири.
То се случи след три часа и трийсет и четири минути. Безименният шофьор се върна в конюшнята. Съвсем буден и сам. Ричър чу тихите му стъпки по пътеката отвън. Чу тракането на веригата и катинара. Чу го как вдига тежката греда от скобите. Вратата на конюшнята се отвори. На пода легна ивица ярка лунна светлина. Шофьорът прекрачи през нея. Ричър зърна за миг розовото му свинско лице. Шофьорът бързо закрачи по прохода. В ръцете му нямаше оръжие.
— Виждам те — тихо каза Ричър. — Изчезвай или си мъртъв.
Онзи спря отсреща. Не беше чак толкова тъп. Стоеше на безопасно разстояние. Лъскавият му поглед спря върху гривната около китката на Ричър, плъзна по веригата и стигна до желязната халка на стената. После той се усмихна.
— Зяпай, щом ти се иска. Нямам нищо против. Пък може и да научиш нещичко.
Холи трепна и се събуди. Вдигна глава и се огледа, примигвайки в мрака.
— Какво става? — запита тя.
Шофьорът се завъртя към нея. Ричър вече не виждаше лицето му. То бе извърнато настрани. Но виждаше лицето на Холи.
— Малко ще се позабавляваме, кучко — рече шофьорът. — Само ти и аз, а пък твоят приятел, тъпакът, ще гледа, та да се учи.
Той вдигна ръце към кръста си и започна да разкопчава колана. Холи го зяпна. Понечи да се надигне.
— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Пристъпиш ли към мен, ще те убия.
— Няма да го сториш — отвърна шофьорът. — Няма, нали? След като ти осигурих дюшек и тъй нататък. Да ни е удобничко, като го правим.
Ричър се изправи в своето отделение. Веригата му издрънча гръмко в тихата нощ.
— Ще те убия — подвикна той. — Докоснеш ли я, мъртъв си.
Каза го веднъж, после още веднъж. Но онзи сякаш не го чуваше. Като че бе оглушал. Ричър изтръпна от страх. Ако онзи не искаше да го слуша, просто нямаше какво повече да направи. Той разтръска веригата. Тя издрънча шумно. Зловещ звук в нощта. Но нямаше ефект. Онзи не му обърна и капка внимание.