Дълго стояха прегърнати. Той усети как яростта я напуска. Разделиха се и поседяха един до друг на дюшека, загледани в полумрака. Холи се завъртя и леко положи малката си ръка върху неговата.
— Сега май съм ти задължена — каза тя.
Ричър само сви рамене.
— Беше ми много приятно. Хей, истината ти казвам.
— Наистина ми трябваше помощ — тихо изрече тя. — Досега се залъгвах.
— Глупости, Холи — сърдечно отвърна той. — На всеки му трябва помощ от време на време. Недей да се упрекваш. Ако беше във форма, щеше да го претрепеш. Видях те. Без малко да успееш само с една ръка и един крак. Единствено коляното ти попречи. С такава болка просто нямаше шанс. Повярвай ми, знам какво е. След Бейрут почти цяла година не бих посмял да се бия и с пеленаче.
Тя се усмихна леко и стисна ръката му. Часовникът отново бе заработил. Утрото наближаваше.
18
В сряда сутрин, седем и двайсет източно време, генерал Джонсън излезе от Пентагона. Беше облечен цивилно, с лек официален костюм, и вървеше пеш. Предпочиташе да се придвижва така. Вашингтонското утро бе топло и вече влажно, но той крачеше енергично, с високо вдигната глава, размахваше ръце и дишаше тежко.
Отправи се на север по прашния булевард Джордж Уошингтън, заобиколи отляво парка Лейди Бърд Джонсън и мина по мемориалния мост Арлингтън. После тръгна обратно на часовниковата стрелка покрай мемориала на Линкълн, отмина Виетнамската стена и зави надясно по Конститюшън Авеню. Отдясно блестеше Огледалното езеро, отпред се извисяваше паметникът на Уошингтън. Мина покрай Националния музей на американската история, покрай Националния природонаучен музей и зави наляво по Девета улица. Точно шест километра в това чудесно утро, един час бърза ход през една от великите столици на света, покрай забележителности, около които се тълпят с фотоапарати туристите от цял свят, но той не виждаше абсолютно нищо, освен мътната пелена на страха, увиснала пред очите му.
Пресече Пенсилвания Авеню и влезе в Хувър Билдинг през главния вход. Положи длани върху бюрото на дежурния в приемната.
— Аз съм председателят на съвета на началник-щабовете — каза той. — Идвам при директора.
Дланите му оставиха две влажни петна върху лъскавата пластмаса. Агентът, който слезе да го посрещне, забеляза това. В асансьора Джонсън не каза нито дума. Харланд Уебстър го чакаше в преддверието на кабинета си. Джонсън му кимна. Мълчаливо. Уебстър отстъпи настрани и му направи знак да влезе. В кабинета бе сумрачно. По стените имаше махагонова ламперия, а щорите бяха спуснати. Джонсън седна на едно кожено кресло, а Уебстър го заобиколи и се отправи към бюрото си.
— Не искам да се намесвам в работата ви — каза Джонсън.
Гледаше Уебстър в очите. За момент директорът се помъчи да разшифрова това изречение. После кимна сдържано.
— Разговаряхте ли с президента?
Джонсън кимна.
— Разбирате, че се полагаше да го направя, нали? — запита той.
— Естествено — каза Уебстър. — В подобно положение не би трябвало да мислим за протокола. Посетихте ли го, или разговаряхте по телефона?
— Посетих го. Неведнъж. Имахме няколко дълги разговора.
На четири очи, помисли Уебстър. Няколко дълги разговора. По-зле, отколкото очаквах, но напълно разбираемо.
— И какво? — попита той.
Джонсън сви рамене.
— Каза ми, че лично ви е поверил случая.
Уебстър кимна.
— Отвличане. С това се занимава Бюрото, независимо коя е жертвата.
Джонсън бавно кимна.
— Приемам. Засега.
— Но се тревожите — каза Уебстър. — Повярвайте ми, генерале, всички сме разтревожени.
Джонсън кимна отново. Сетне зададе въпроса, заради който бе изминал пеш шест километра:
— Нещо ново?
Уебстър сви рамене.
— Вече привършва второто денонощие. Никак не ми харесва.
Той замълча. Второто денонощие след отвличането е нещо като граница между два етапа. Всички ранни шансове за успех са отминали. Положението започва да загрубява. Превръща се в дълго, мъчително протакане. Опасността за жертвата расте. Най-доброто време за борба с похитителите е първото денонощие. През второто става по-трудно. Шансовете намаляват.
— Нещо ново? — повтори Джонсън.
Уебстър пак сви рамене. През второто денонощие идва вест от похитителите. Потвърждаваше го цялата досегашна практика на Бюрото. През второто денонощие вече си отчаян и изтормозен от провалянето на първия и най-добър шанс. Седиш и от все сърце се надяваш похитителите да позвънят. Ако не се обадят през второто денонощие, вероятно няма да се обадят изобщо.