Той кимна на Стиви. Стиви изтича към вратата, а Лоудър се завъртя, извади ключ и освободи Холи. Захвърли белезниците върху дюшека. Тежестта на веригата ги дръпна през ръба и те паднаха на камъните с остър метален звън.
— Добре, тъпако, побързай — рече Лоудър. — Додето не съм размислил.
Ричър намота веригата около ръката си. Наведе се и вдигна Холи на ръце. Чуха как двигателят на камионетката заработи. После тя наближи на заден ход. Спря на вратата. Ричър тичешком пренесе Холи. Остави я вътре. Покатери се след нея. Лоудър затръшна вратата и ги остави в мрака.
— Сега май аз съм ти задължен — тихо каза Ричър.
Холи махна с ръка. Небрежен, смутен жест. Ричър я гледаше. Харесваше я. Харесваше лицето й. Гледаше го, без да се крие. Спомни си го пребледняло от погнуса пред мръсотиите на шофьора. Спомни си гладките хълмчета на гърдите й под неговия гаден поглед. После нова картина — Стиви с усмивка стреля по него, както е прикован за стената. После чу Лоудър да казва, че положението е променено.
Всичко бе променено. Той самият бе променен. Лежеше и чувстваше как застарелият гняв скърца в него като машинна предавка. Студен, безмилостен гняв. Неудържим. Тия хора бяха допуснали грешка. Бяха го превърнали от наблюдател в противник. Много лоша грешка. Бяха отворили забранената врата, без да знаят какво ще изхвръкне насреща им. Ричър лежеше и се чувстваше като бомба с часовников механизъм, която онези двама возеха право към своята територия. Усещаше прилива на гняв, тръпнеше, наслаждаваше му се и го трупаше малко по малко.
Сега в камионетката имаше само един дюшек. Не беше много широк. А Стиви се оказа калпав шофьор. Ричър и Холи лежаха, притиснати плътно един до друг. Лявата китка на Ричър все още бе прикована с белезниците и веригата. С дясната прегръщаше Холи през раменете. Стискаше здраво. По-здраво, отколкото се налагаше.
— Колко ли има още? — запита тя.
— До вечерта сме там — спокойно отвърна той. — Не взеха твоята верига. Значи край на попътните нощувки.
Тя помълча и накрая каза:
— Не знам да се радвам ли, или не. Ненавиждам тая камионетка, но не знам дали ми се иска да пристигнем.
Ричър кимна.
— Това намалява шансовете ни. Основно правило: бягай, докато сте в движение. След това става много по-трудно.
Движението подсказваше, че са на магистрала. Но или теренът се бе променил, или Стиви не можеше да се справя с колата, а може би и двете, защото рязко се люшкаха насам-натам. Стиви навлизаше късно в завоите и въртеше волана с всичка сила, сякаш едва се удържаше в платното. Холи се блъскаше в ребрата на Ричър. Той я придърпа и стисна по-здраво. Тя неволно се сгуши до него. Ричър я усети как трепна, осъзнавайки какво върши. После усети как реши да не се отдръпва. Да остане там, където е.
— Как се чувстваш? — попита тя. — Преди малко уби човек.
След дълго мълчание той отвърна:
— Не беше първият. И току-що реших, че няма да е последният.
Едновременно завъртяха глави един към друг. Колата рязко залитна наляво. Устните им почти се докосваха. Камионетката отново залитна. Целунаха се. Отначало леко и неуверено. Ричър усети нейните меки устни върху своите, непознатия вкус, аромат и допир. После се целунаха по-силно. Сетне колата се впусна в поредица от остри завои и те забравиха за целувките, само се вкопчваха един в друг, опитвайки се да не изхвръкнат от дюшека върху неравния метален под.
20
Големият пробив в Чикаго дойде от Броган. За тази сутрин той бе третият човек, който мина край кутията от бяла боя в изоставената фабрика, но пръв осъзна какво означава тя.
— Откраднали са бяла кола — каза Броган. — С някакъв фирмен надпис отстрани. Замазали са го. Няма начин да не е така. Кутията беше тук заедно с четката, само на три метра от лексуса. Близко е до ума, че са спрели лексуса до другата кола, нали така? Следователно и кутията е била до нея.
— Каква боя? — запита Макграт.
— Обикновена блажна боя — обясни Броган. — Кутия от един литър. Петсантиметрова четка. Дори не са махнали етикетчето от магазина. А по петната от боя върху дръжката личат отпечатъци.
Макграт кимна с усмивка.
— Добре. Хващай се на работа.
Броган взе компютърните портрети и тръгна към железарския магазин, чието име разчете върху етикета. Оказа се малко семейно магазинче само на двеста метра от изоставената фабрика. Зад тезгяха стоеше едра старица с ум като бръснач. Тя веднага разпозна снимката на похитителя, когото камерата бе заснела зад волана на лексуса. Каза, че купил боята и четката в понеделник, около десет сутринта. За да докаже това, отвори раздрънканото старо чекмедже и извади касовата лента от понеделник. Всичко беше изписано черно на бяло: седем и деветдесет и осем за боята, пет и деветдесет и осем за четката плюс данъците.