— Аризона — изрева той. — Намират се в Аризона и карат на север по шосе 1–60.
Един стар ветеран от пътната полиция на Аризона бе засякъл бяла камионетка да навлиза неправилно в съседното платно на шосе 1–60 малко преди острия завой край градчето Глоуб, на стотина километра източно от Финикс. Полицаят скъси дистанцията и провери номера. Забеляза синия овал с марката „Форд Еконолайн“. Включи микрофона и съобщи в участъка. После светът полудя. Казаха му да се лепне за камионетката на всяка цена. Щели да пратят хеликоптери от Финикс, Флагстаф и дори чак от Албукърки в Ню Мексико. Всички налични полицейски коли тръгвали подир него от юг. Отпред Националната гвардия слагала бариери. След двайсет минути, рекоха, ще имаш подкрепа, каквато не си и сънувал. А дотогава си най-важният полицай в цяла Америка.
Търговският директор от представителството на „Додж“ в Мохаве позвъни във ФБР само след час. Лично беше отишъл в архива да изрови старите сведения за продажбите, направени от предишния собственик преди десет години. Въпросният пикап се оказа закупен през месец май от един производител на цитрусови плодове в Кендал, на осемдесет километра южно от Мохаве. През първите четири години човекът бе идвал за профилактика и обслужване, след това дирите му се губеха. Беше купил колата на четиригодишно изплащане и се казваше Дъч Боркен.
Половин час по-късно краденият бял форд бе изминал още четирийсет и пет километра на север по шосе 1–60 в Аризона и заемаше острия край на изтеглена капковидна колона от петдесет автомобила, устремени след него. Високо горе се носеха с рев пет хеликоптера. Пред него, петнайсет километра на север, шосето бе преградено и още четирийсет коли чакаха на платното, подредени в правилен клин. Цялата операция се ръководеше от старшия агент на ФБР във Финикс. Той седеше в челния хеликоптер и наблюдаваше покрива на камионетката през бистрия пустинен въздух. Носеше слушалки с микрофон и говореше непрекъснато.
— Добре, момчета. Хайде сега, всички заедно. Давай, давай, давай!
Челният хеликоптер се изтегли нагоре и следващите два пикираха към шосето. Изравниха скорост с камионетката и увиснаха точно пред нея от двете страни на платното. Отзад полицейските коли запречиха цялото шосе, включиха едновременно лампите и надуха сирените. Третият хеликоптер слезе надолу и полетя на заден ход пред самата камионетка, само на три метра над платното. Червените лампи мигаха, витлата ревяха из въздуха. Вторият пилот подхвана серия изразителни жестове с протегнати ръце и разперени длани, сякаш се мъчеше сам да спре колата. После всички сирени замлъкнаха изведнъж и се включи огромният мегафон пред хеликоптера. Гласът на втория пилот отекна с невероятна мощ, заглушавайки свистенето и рева на витлата.
— ФБР — изрева гласът. — Заповядваме да спрете веднага. Повтарям, заповядваме незабавно да спрете колата.
Камионетката продължаваше да се движи. Хеликоптерът пред нея зави и се издигна. После отново слезе, този път още по-близо, продължавайки да лети заднишком само на три метра от кабината.
— Обкръжени сте — изкрещя вторият пилот през грамадния мегафон. — Зад вас има сто полицейски служители. Пътят отпред е затворен. Нямате избор. Трябва да намалите скоростта и да спрете. Незабавно.
Полицейските автомобили отново включиха сирените и най-предните минаха от двете страни на камионетката. Сега я обгръщаше плътен поток от вражески машини. Тя се опита да ускори, после забави ход. Зад нея трескавите преследвачи натиснаха спирачките и взеха да отбиват встрани. Хеликоптерите се вдигнаха, без да избързват. Камионетката се движеше все по-бавно. Полицейските коли спираха една по една — броня до броня, врата до врата. Камионетката отби и спря. Хеликоптерите увиснаха над нея. Първите коли рязко завиха и удариха спирачки само на сантиметри от предната броня на форда. Отвсякъде изскачаха полицаи. Дори и през рева на хеликоптерите ясно се чуваше как прещракват пушки и стотици служебни револвери.
В Чикаго Макграт не чу нито пушките, нито револверите, но чуваше как старшият агент от Финикс крещи по радиото. Сигналът от неговия микрофон в хеликоптера минаваше през Вашингтон и стигаше до високоговорителя върху дългата заседателна маса. Развълнуваният агент говореше непрекъснато — половината приказки бяха инструкции към екипа, другата половина коментираше всичко, което вижда на пътя под себе си. Макграт седеше с изстинали, влажни ръце и се взираше във високоговорителя, сякаш вярваше, че ако още малко напрегне очи, ще го превърне в кристално кълбо и ще види какво става долу.