— Те спират, спират — говореше гласът от хеликоптера. — Вече са неподвижни, спряха на пътя, обкръжени са. Никой да не стреля без моя команда, все още не излизат, отворете вратите, отворете проклетите врати и ги измъкнете навън, добре, отпред са двама, двама са, един шофьор и един пътник, сега излизат, вече са вън, хванете ги, вкарайте ги в някоя кола, вземете ключовете и отворете каросерията, внимавайте обаче, вътре има още двама заедно с нея. Добре, минаваме отзад, заобикаляме, задните врати са заключени, ще опитаме с ключа. Знаете ли какво? Надписът отстрани е непокътнат. Вижда се съвсем ясно. „Брайт Спарк Илектрикс“. Не трябваше ли да е премахнат, а? Замазан или нещо такова?
Из заседателната зала в Чикаго увисна мъртвешка тишина. Макграт пребледня. Милошевич го гледаше. Броган спокойно зяпаше през стъклата.
— И защо се движи на север? — запита Макграт. — В Чикаго ли се връща?
Гласът продължаваше да се лее от говорителя. Те отново се завъртяха към него. Напрегнаха слух. Свистенето на витлата леко заглушаваше забързаните думи.
— Задните врати се отварят. Вратите са отворени, отворени са, нашите влизат, отвътре излизат хора, ето ги, какво става, по дяволите? Вътре има десетки хора. Всички излизат. Продължават да излизат. Вътре има двайсет или трийсет души. Каква е тая проклета история?
Агентът замлъкна. Явно слушаше съобщение от земята. Макграт, Броган и Милошевич гледаха пращящия говорител. Той мълча дълго. Не се чуваше нищо, освен тежкото дишане на агента, грохотът на витлата и пукотът на атмосферни смущения. Сетне гласът заговори отново.
— Дявол да го вземе. Дявол да го вземе, Вашингтон, чувате ли ме? Знаете ли каква я свършихме току-що? Знаете ли къде ни пратихте? Спипахме товар мексиканци. Трийсетина нелегални емигранти от Мексико. Преди малко са ги взели от границата. Пътували за Чикаго. Разправят, че на всички им обещали работа там.
21
Белият форд продължаваше да бучи неуморно. Сега се движеше по-бързо. Вече не лъкатушеше. След последните остри завои бе увеличил скоростта и продължаваше право напред. Шумът се засили — от бързото движение и от свистенето на въздуха през стотината дупчици по покрива.
Ричър и Холи се притискаха един до друг върху тесния дюшек. Лежаха по гръб и гледаха дупките. Всяка от тях бе ярка светеща точица. Не синя, а толкова ярка, че нямаше цвят. Просто светеща точка в мрака. Като математическа абстракция. Абсолютно светла върху абсолютно тъмната ламарина наоколо. Светлина, обратното на мрак. Мрак, липсата на светлина. Положително и отрицателно. Двете понятия влизаха в ярък контраст върху металния покрив.
— Искам да видя небето — каза Холи.
В камионетката беше топло. Не горещо, както през първия и част от втория ден. Свистящият въздушен поток бе отстранил този проблем. Вентилацията поддържаше поносима температура. Но все пак бе доста топло и преди малко Ричър свали ризата си. Сега я използваше вместо възглавница.
— Искам да видя цялото небе — каза Холи. — Не само късчета.
Ричър не отговори. Броеше дупките.
— Колко е часът? — запита Холи.
— Сто и тринайсет — каза Ричър.
Тя завъртя глава към него.
— Какво?
— Сто и тринайсет дупки на покрива — обясни той.
— Страхотно. Колко е часът?
— Три и половина.
Тя се сгуши по-близо. Завъртя се на една страна. Бе положила глава на рамото му. Левият й крак лежеше върху неговия. Бедрото му беше притиснато между нейните.
— Сряда е, нали? — запита тя.
— Сряда — потвърди той.
Физически я усещаше по-близо до себе си, отколкото много други жени. Беше стройна и атлетична. Стегната и в същото време мека. Млада. Миришеше на хубаво. Налягаше го приятна дрямка. Беше леко замаян. Не се заблуждаваше обаче относно намеренията й. Тя се държеше свободно, но само с цел да облекчи болното си коляно и да не се търкулне на пода.
— Петдесет и един часа — каза Холи. — Петдесет и един часа не съм виждала небето.
Сто и тринайсет беше просто число. Не можеше да се получи чрез умножаване на други числа. Например сто и дванайсет е равно на петдесет и шест по две, двайсет и осем по четири или четиринайсет по осем. Но сто и тринайсет е просто число. Няма делители. Единственият начин да го получиш е, като умножиш сто и тринайсет по едно. Или като стреляш с пушка в тавана на камионетка.
— Ричър, започвам да се тревожа — каза Холи.