Петдесет и един часа. Петдесет и едно не беше просто число. Можеше да се получи, като умножиш седемнайсет по три. Три по десет прави трийсет, три по седем двайсет и едно, трийсет плюс двайсет и едно прави петдесет и едно. Значи не е просто число. Петдесет и едно има делители. Ричър придърпа веригата с лявата си ръка и здраво прегърна Холи.
— Всичко ще е наред — каза той. — Няма да ти сторят нищо лошо. Искат да те разменят за нещо. Ще се грижат да бъдеш в добро състояние.
Усети как Холи поклати глава върху рамото му. Съвсем лекичко, но решително.
— Не се тревожа за себе си — отвърна тя. — За теб ме е страх. Кой, по дяволите, би дал нещо, за да те спаси?
Той премълча. Нямаше какво да отговори. Тя се сгуши още по-близо. Ричър усети как при всяко примигване ресниците й лекичко драскат гърдите му отстрани. Камионетката бучеше с непосилно напрежение. Явно шофьорът се мъчеше да надхвърли възможностите й.
— Затова започвам да се тревожа — добави Холи.
— Добре де, наглеждай ме — каза той. — А пък аз ще наглеждам теб.
— Не съм те молила да го правиш.
— Знам, че не си.
— И изобщо не мога да го допусна — настоя тя.
— Не можеш и да ме спреш — възрази той. — Сега вече съм пряко засегнат. Те си го навлякоха. Искаха да ме застрелят. А аз имам едно правило, Холи: закачи ли ме някой, сам си носи последствията. Мъча се да бъда търпелив. Навремето в прогимназията имах една учителка, май беше на Филипините, защото вечно носеше голяма бяла шапка. Значи трябва да е било някъде из топлите страни. Открай време си бях двойно по-едър от всички съученици и тя често повтаряше: брой до десет, преди да се ядосаш, Ричър. А този път броих повече. Много повече. Тъй че приемай го както искаш, за добро или за зло обаче ще бъдем заедно до края.
Замълчаха. Двигателят продължаваше да бучи.
— Ричър? — обади се Холи.
— Какво?
— Дръж ме здраво.
— Държа те.
И за да докаже думите си, той я прегърна нежно, с двете ръце. Холи се притисна към него.
— Ричър? — повтори тя.
— Да?
— Ще ме целунеш ли пак? Така ми става по-леко.
Той завъртя глава към нея и се усмихна в полумрака.
— И на мен май няма да ми навреди.
Осем часа с деветдесет-сто километра в час. Някъде между седемстотин и осемстотин километра. Толкова път бяха изминали. Според преценката на Ричър. И това започваше да му подсказва къде са попаднали.
— Намираме се в щат, където няма ограничения на скоростта — каза той.
Холи се размърда лениво.
— Какво?
— Караме бързо. От часове насам не сме слезли под сто километра. Лоудър е много старателен. Не би позволил на Стиви да кара толкова бързо, ако имаше опасност да ги спрат. Значи сме на път, където ограниченията на скоростта са доста високи или изобщо не съществуват. В кои щати има подобен правилник?
Тя сви рамене.
— Не знам точно. Май предимно в западните.
Ричър кимна. Описа дъга върху картата в главата си.
— Не се движим на изток, — каза той. — Това вече го уточнихме. Значи вероятно сме в Тексас, Ню Мексико, Колорадо, Уайоминг или Монтана. Може би дори в Айдахо, Юта, Невада или Аризона. До Калифорния още не сме стигнали.
Камионетката намали скорост и двамата чуха как бученето на двигателя изтъня. После предавките изхрущяха — шофьорът превключваше от пета на четвърта скорост.
— Планини — каза Холи.
Не беше обикновен хълм. Нито обикновен баир. Равномерно, безкрайно изкачване. Шосе през планините. Добре проектирано, за да облекчи мъките на шофьорите, но на всеки изминат километър се изкачваха с двайсетина метра нагоре. Ричър усети полюшване — шофьорът почваше да задминава по-бавни автомобили. Не бяха много, но ги имаше. Продължаваше да кара на четвърта, натиснал педала докрай по баира, после даваше кратък отдих на пета и пак натискаше.
— Може да им свърши бензинът — обади се Холи.
— Не е бензин, а нафта — отвърна Ричър. — Имахме такива машини в армията. Сто и петдесет литров резервоар. По шосе дизелът харчи около десет на сто. Значи към хиляда и петстотин километра, докато свърши.
— Така могат и от Щатите да ни изкарат — каза тя.
Продължаваха все напред. Час подир час камионетката се носеше с рев из проходите, докато най-сетне изостави шосето. Вече бе паднала нощ. Ярките точици по ламарината помръкнаха. После напълно изчезнаха. Станаха по-тъмни от самия покрив. Позитив и негатив. Двамата усетиха рязкото люшкане, когато колата отби надясно от шосето. После гумите захапаха неравния път и камионетката направи още един десен завой. След това всичко се обърка — завои, спиране, ускоряване. Неравни надолнища и остри извивки по стръмното с мъчителна смяна на скоростите. Плавни спускания по широки завои, лоша настилка, добра настилка, стръмнини, чакъл под колелата, бабуни и ями. Ричър си представяше как лъчите на фаровете подскачат нагоре и надолу, надясно и наляво.