— И какво? — запита Макграт. — Стигнаха ли до някакви изводи?
— Може да е европеец — каза Уебстър. — Едър, жилав, може би от Европа. Боят се да не излезе някакъв терорист. Или наемник. Сега проверяват в чужбина.
— Терорист? — повтори Макграт. — Наемник? Но защо?
— Там е цялата работа. Трябва да разберем защо. Ако този тип наистина е терорист, какво точно цели? Кой кого е наел? Кой е движещата сила? Дали доброволците на Боркен са го наели да им помогне, или е точно обратното? Дали няма да се окаже, че върти своя игра? И че е наел отряда на Боркен само за местен колорит?
— Какво става, по дяволите?
— Хващам самолет за Чикаго — каза Уебстър. — Поемам прякото ръководство, Мак. Проклетият случай е толкова важен, че се налага да го сторя, нали? Старият ще очаква от мен нещо подобно.
— Кой по-точно? — кисело запита Макграт.
— Който си избереш. И двамата.
Когато Броган потегли към летище О’Хеър, вече притъмняваше. Бяха минали шест часа от аризонския лов на мексиканци. Макграт беше до него на предната седалка, Милошевич седеше отзад. Не разговаряха. Броган мина отвъд телената мрежа и спря край военната писта. Без да излизат от колата, тримата зачакаха реактивния самолет на ФБР. Той пристигна след двайсет минути. Видяха го как кацна и бързо се насочи към тях. После спря под блясъка на прожекторите. Двигателите все още ревяха, когато вратата се отвори и стълбичката падна. Харланд Уебстър подаде глава и се огледа. Забеляза ги и размаха ръка. Енергичен, настоятелен жест. Повтори го още веднъж.
Тримата се вмъкнаха в малкия самолет. Стълбичката се сгъна и вратата хлътна на място с тихо шумолене. Уебстър ги поведе към две двойни седалки, разделени от малка масичка. Седнаха — Макграт и Броган срещу Уебстър и Милошевич. Докато закопчаваха коланите, самолетът отново запълзя по пистата. Направи завой и зачака. Разтърси се от грохота на двигателите, после стремително литна напред по дългата бетонна ивица и изведнъж се озова във въздуха. Зави на северозапад, изравни и с мощен рев пое по новия курс.
— Добре, нека разгледаме такава версия — каза Уебстър. — Дъщерята на председателя на съвета на началник-щабовете е отвлечена от някаква терористична група с чуждестранна подкрепа. Ще му бъдат поставени искания. Свързани с един или друг военен въпрос.
Макграт поклати глава.
— Чиста глупост. Как стават тия работи? Нали просто ще го изместят от поста. Едва ли има недостиг на стари офицери, мечтаещи да си наместят дебелите задници на някой стол в Пентагона.
Броган кимна предпазливо.
— И аз така смятам, шефе. Изключено.
Уебстър кимна.
— Именно. И какво ни остава?
Тримата не отговориха. Никой не искаше да изрече думата.
Самолетът догони заревото на залеза и кацна във Фарго, Северна Дакота. Чакаше ги с кола един агент от централата в Минеаполис. Броган и Милошевич не му направиха впечатление, а беше прекалено горд, за да покаже, че го изненадва присъствието на чикагския старши агент. Но явно бе развълнуван от срещата с Харланд Уебстър. Развълнуван и решен на всяка цена да покаже колко струва.
— Открихме скривалището им, сър — съобщи той. — Използвали са го снощи, после са продължили. Всичко е ясно. Намира се на около два километра от мястото, където е намерен трупът.
Два часа пътуваха на северозапад сред полумрак и напрегната тишина. Колата пълзеше като насекомо сред безкрайни нивя, засети с ечемик, пшеница, фасул и овес. После агентът зави надясно и фаровете плъзнаха по също тъй безкрайни пасища под тъмносивото небе. Слънцето отдавна бе залязло на запад. След още няколко завоя спряха край оградата на някакво ранчо. Оградата се губеше в мрака, но на двайсетина метра от тях фаровете осветяваха жълта полицейска лента, опъната между две дървета, полицейска кола и един пикап, вероятно на съдебния лекар.
— Тук са открили трупа — каза местният агент.
Той извади фенерче от джоба си. Нямаше кой знае какво за гледане. Обикновена буренясала канавка между шосето и оградата. Десетина метра от нея бяха утъпкани. Тялото вече го нямаше, но съдебният лекар бе изчакал, за да разкаже подробностите.