Нямаше прозорци. От тавана крушка с телена мрежа хвърляше в стаята ярка жълтеникава светлина. Четирите стени, таванът и подът бяха от нерендосани, чисто нови чамови дъски, излъчващи аромат на прясна дървесина. В дъното на стаята имаше легло с проста дървена рамка и тънък, сплескан дюшек. Като в казарма или затвор. Върху леглото бяха оставени два комплекта облекло. Два чифта униформени панталони и две ризи. Тъмнозелени, каквито носеха четирите жени. Тя изкуцука до леглото и ги докосна. Стари и позахабени, но чисти. Изгладени. Ръбовете на панталоните бяха като бръснач.
Обърна се и огледа внимателно стаята. Не беше малка. Около двайсет и пет квадратни метра. Но все пак усещаше, че е по-малка, отколкото би трябвало. В пропорциите имаше нещо нередно. Вече бе забелязала пода — около педя и половина над нормалното ниво. Предположи, че със стените и тавана е същото. Накуцвайки, тя пристъпи към стената и почука по новите дъски. Кънтяха на кухо. Отзад имаше празно пространство. Някой бе изградил тази простичка дъсчена клетка в една по-голяма стая. И то добре. Новите дъски бяха прави, плътно прилепнали една до друга. Но в тъничките цепнатини между тях имаше влага. Тя се загледа във влагата и подуши въздуха. Изтръпна. Из стаята се носеше мирис на страх.
Единият ъгъл бе отделен. Проста диагонална преграда с врата. Тя пристъпи към нея и я отвори. Баня. Тоалетна, мивка. Кофа за боклук с чиста найлонова торбичка. И вана с душ. Евтина бяла керамика, но чисто нова. Грижливо монтирана. Чисти плочки на пода. Сапун и шампоан върху лавицата. Холи подпря рамо на вратата и се загледа в душа. Дълго остана така. После смъкна мръсния костюм от „Версаче“. Смачка го на топка и го захвърли в кофата за боклук. Пусна душа и пристъпи под мощната струя. Три пъти си изми косата. Изтърка цялото си измъчено тяло. Стоя под душа почти цял час.
После се довлече до леглото и избра една от двете униформи. Стоеше й почти идеално. Легна, отправи поглед към чамовия таван и се заслуша в тишината. За пръв път от шейсет часа насам беше сама.
Ричър не беше сам. Все още стоеше на горската поляна. Беше на пет-шест метра от белия форд, прикован за едно дърво под охраната на шестима мълчаливи мъже с автомати. Кучетата свободно обикаляха из поляната. Ричър се подпираше на грубата кора, чакаше и наблюдаваше пазачите. Беше му студено. Усещаше как боровата смола полепва по тънката риза. Пазачите бяха предпазливи. Стояха в редица на два метра от него с насочени автомати и очите им блестяха върху начернените лица. Носеха масленозелени униформи. На раменете имаха някакви полукръгли емблеми. В тъмното не можеше да се различи какво представляват.
И шестимата бяха на около четирийсет години. Мършави и брадати. Личеше, че умеят да боравят с оръжие. Бдителни. Мълчаливи. Свикнали с нощни операции. Ричър виждаше всичко това. Приличаха на оцелели войници от малък пехотен взвод. Сякаш преди двайсет години бяха тръгнали като новобранци на нощна мисия из гората, за да останат завинаги в нея.
Щом чуха зад себе си наближаващи стъпки, шестимата изведнъж застанаха мирно. В тихата нощ звуците бяха удивително гръмки. Каменистата почва изскърца под ботушите им и дланите изплющяха върху прикладите. Ричър се озърна към поляната и видя седми човек. По-млад, на около трийсет и пет години. Висок, гладко избръснат, без боя по лицето, с чисто нова униформа и лъснати ботуши. Нещо като офицер.
Шестимата четирийсетгодишни редници се изпънаха и козируваха, а новодошлият пристъпи към Ричър. Измъкна пакет от джоба си и извади цигара. Запали я, после освети със запалката лицето на Ричър. Гледаше го безизразно над трептящото пламъче. Ричър отвърна на погледа. Човекът имаше широки рамене, малка глава и остро, костеливо лице, прорязано от дълбоки бръчки. В плътната сянка изглеждаше, че изобщо няма устни. Само тесен процеп на мястото на устата. Студени, блестящи очи под челото, покрито с тънка, изопната кожа. Военна подстрижка нула номер, косата едва бе набола отново. Огледа Ричър и изгаси пламъчето. Плъзна ръка по темето си. Ричър чу в нощната тишина как дланта му стърже по четината.
— Аз съм Дел Фаулър — каза човекът. — Шеф на личния състав.
Тих глас. Акцент от Западното крайбрежие. Ричър го погледна в очите и бавно кимна.
— Ще ми кажеш ли на какъв личен състав си шеф? — запита той.
— Лоудър не ти ли е обяснил? — изненада се Фаулър.
— Лоудър нищо не е обяснил — каза Ричър. — Чудеше се как да ни докара дотук.
Фаулър кимна и се усмихна студено.