— Утре те чака съд — каза той. — Извънреден трибунал. Под председателството на командира. Обвинен си в престъпна небрежност при изпълнение на военна мисия. Аз ще съм обвинител.
— Къде е Холи? — попита отново Ричър.
Фаулър сви рамене. Хвърли му хладен поглед.
— Наблизо. Не се тревожи за нея.
После погледна над главата на Ричър и каза на един от пазачите:
— Свалете Лоудър на пода.
Лоудър изобщо не оказа съпротива. Покорно се остави в ръцете на младежа с белега. Най-близкият пазач завъртя автомата и стовари приклада в корема му. Ричър чу как въздухът излетя шумно от дробовете му. Младежът пусна Лоудър и прекрачи над него. После излезе, явно нямаше повече работа тук. Вратата се затръшна. Фаулър извърна лице към Ричър.
— А сега да поговорим за теб.
Гласът му бе все тъй спокоен. Спокоен и уверен. Безгрижен. Но не е трудно да бъдеш безгрижен сред пущинака с шестима въоръжени пазачи срещу един-единствен човек с белезници. При това след като си му показал открито и грубо с каква власт разполагаш. Ричър го погледна и сви рамене.
— Какво има да говорим? Знаеш името ми. Казах го на Лоудър. Той вероятно е казал на теб. Поне толкова ум трябва да има. Просто нямаме тема за разговор.
Тишина. Фаулър се замисли. Кимна.
— Това е решение за командира — каза той.
Душът бе решителното доказателство. Холи основа изводите си върху него. Добри и лоши. Чисто нова баня, обзаведена евтино, но с голямо усърдие, както би сторила някоя бедна домакиня в трогателно усилие да придаде малко блясък на мизерното си жилище. Банята разкриваше много неща.
Бяха я задържали като дългосрочен заложник, но щяха да проявяват известно уважение. Заради нейната стойност в някаква сделка. Нямаше съмнение относно елементарните удобства и безопасност. Тези фактори трябваше да отпаднат от преговорите. Да се смятат за напълно естествени. Щяха да се отнасят към нея като към важен пленник. Защото имаше стойност. Защото бе именно тя.
Или не съвсем. Заради баща й. Заради нейните връзки. Очакваха да седи в тази смазваща стая, изпълнена с мирис на страх, и да бъде нечия дъщеря. Да седи и да чака, докато някъде преценяват нейната стойност в едно или друго отношение. Докато вземат присърце нейното, положение, донякъде успокоени от факта, че разполага със собствен душ.
Стана от леглото. Да вървят по дяволите, помисли тя. Нямаше намерение да седи тук и да чака резултата от пазарлъците. В гърдите й бавно се разгаряше гняв. И когато се разгоря, тя го превърна в желязна решителност. Изкуцука до вратата и за двайсети път натисна дръжката. В този момент чу стъпки по стълбището. После по коридора. Ето, спряха пред вратата. В ключалката щракна ключ. Дръжката трепна под пръстите й. Тя отстъпи назад и вратата се отвори.
Някой блъсна Ричър в стаята. Зад него се мярнаха силуети с маскировъчни униформи. Бутнаха го през прага и затръшнаха вратата. Ключът отново прещрака и тежките стъпки се отдалечиха. Ричър стоеше неподвижно и се оглеждаше.
— Май ще трябва да споделим квартирата — каза той.
Холи го изгледа въпросително.
— Очаквали са само един гост — добави Ричър.
Тя не отговори. Гледаше как очите му изследват стаята. Плъзнаха по стените, пода, тавана. После Ричър се завъртя и надникна в банята. Кимна. Пак се обърна към нея и зачака да каже нещо. Тя мълчеше. Чудеше се какво да каже и точно как. Накрая изрече:
— Има само едно легло.
Опитваше се да вложи в думите нещо повече. Опитваше се да ги превърне в цял разговор. В напълно обсъдена тема. Искаше да му каже: добре де, в камионетката се сближихме. Добре, целувахме се. Първия път просто случайно. Втория път те помолих, защото търсех спокойствие и утеха. Но сега се разделихме за час-два. И за това време цялата работа ми се стори малко нелепа. Искаше да изрази всичко това само с четири думи и чакаше да види отговора в очите му.
— Има някой друг, нали? — попита той.
Тя усети, че го казва на шега, като закачка, за да покаже, че е съгласен, че разбира, че иска да се измъкнат по-леко от неловкото положение. Но не му се усмихна. Вместо това неволно кимна.
— Да, има някой. Какво друго да кажа? Ако нямаше, може би щях да приема.
И си помисли: май го разочаровах.
— Сигурно щях дори сама да предложа — добави тя. — Но има някой, тъй че съжалявам. Идеята ти не е добра.
Погледна лицето му и усети, че трябва да каже още нещо.
— Съжалявам — повтори тя. — Не че не би ми се искало.
Гледаше го напрегнато. Той само сви рамене. Усети какво си мисли: нищо де, не е краят на света. И после: само дето така ми се струва. Холи се изчерви. Въпреки всичко й стана приятно. Но побърза да смени темата.