— Какво става тук? Казаха ли ти нещо?
— Кой е щастливецът? — попита Ричър.
— Просто… някой — каза тя. — Какво става тук?
Очите й се замъглиха. Ричър я гледаше втренчено.
— Щастливец е този някой.
— Той дори не знае — каза тя.
— Че си изчезнала ли?
Тя поклати глава.
— Не знае какво изпитвам.
Ричър продължаваше да я гледа. Не каза нищо. В стаята за дълго настана тишина. После Холи отново чу стъпки. Някакви хора тичаха покрай сградата. Изтрополиха през входа. Хукнаха нагоре по стълбището. Спряха пред вратата. Ключът изщрака. Вратата се отвори. Нахълтаха шестима пазачи. И шестимата с автомати. Тя с усилие отстъпи назад. Онези изобщо не й обърнаха внимание.
— Командирът те чака, Ричър — каза водачът на групата.
Направи му знак да се обърне. Щракна белезниците зад гърба му. Стегна ги докрай. Блъсна го с автомата си към коридора. Вратата хлопна, ключалката изщрака и тропотът се отдалечи.
Фаулър смъкна слушалките и спря записа.
— Има ли нещо? — запита командирът.
— Не — отвърна Фаулър. — Тя каза, че леглото е само едно и той ми се стори разочарован, май е искал да я докопа. После рече, че си имала приятел.
— Не знаех това — каза командирът. — Спомена ли име?
Фаулър поклати глава.
— Всичко обаче се чува, нали? — запита командирът.
— Все едно, че бях в стаята — каза Фаулър.
След като го изблъскаха надолу по стълбите, Ричър отново се озова в звездната нощ. Поеха обратно по същата стръмна, камениста пътека. Водачът на групата го влачеше за лакътя. Бързаха. Почти тичаха. Мушкаха го в гърба с дулата на автоматите. Изминаха километър и половина за петнайсет минути. Отново прекосиха поляната и грубо блъснаха Ричър в малката барака.
Лоудър още лежеше на пода. Но зад дъсчената маса седеше нов човек. Командирът. Ричър веднага разбра това. Човекът изглеждаше невероятно. Висок към метър и осемдесет, тегло около сто и осемдесет килограма. Възраст някъде към трийсет и пет години. Гъста светлоруса, почти бяла коса, късо подстригана отстрани и дълга отгоре като на немски гимназист. Гладко и розово лице, подпухнало от нездрава пълнота, с две малки яркочервени петна на скулите. Мънички безцветни очи, хлътнали дълбоко между бузите и белезникавите вежди. Влажни червени устни, издадени над брадичката, която явно бе доста мощна, за да запази някаква форма сред шишкавата физиономия.
Беше облечен в огромна черна униформа. Безупречно изгладена черна риза с военна кройка, но без други отличителни знаци, освен емблемите на раменете. Широк черен колан, блестящ като огледало. Черен панталон за езда и черни ботуши, лъснати не по-зле от колана.
— Влез и седни — тихо каза той.
Блъснаха Ричър към стола, където бе седял преди малко. Той се отпусна с ръце зад гърба. Пазачите се изпънаха наоколо, затаиха дъх и впериха очи в пустотата.
— Името ми е Бо Боркен — каза едрият мъж. — Тук командвам аз.
Гласът му беше писклив. Ричър се вгледа в него и усети някакво странно излъчване. Излъчването на абсолютна власт. То струеше от командира като мощно, ослепително сияние.
— Трябва да взема решение — каза Боркен. — Искам да ми помогнеш.
Ричър изведнъж осъзна, че гледа встрани от този човек. Сякаш сиянието го заслепяваше. Наложи си да извърне бавно глава и да погледне право към широкото бледо лице.
— Какво решение? — попита той.
— Дали да живееш — каза Боркен. — Или да умреш.
Холи дръпна страничното капаче на ваната. Знаеше, че понякога водопроводчиците пъхат зад плочките разни боклуци. Парчета тръба, летви, дори инструменти. Изхабени ножовки, гаечни ключове. Все полезни неща. В някои квартири бе намирала какво ли не. Но тук нямаше нищо. Легна и дълго шари с ръка в тъмнината, без да открие каквото и да било.
А подът под ваната беше все тъй плътен. Тръбите минаваха през тесни дупки в дъските. Майсторска работа. Може би имаше начин да се вмъкне лост покрай голямата тръба на тоалетната. Ако разполагаше с лост, вероятно би успяла да изкърти дъска от пода. Но в стаята нямаше лост. Нито друг подходящ предмет. Закачалката за кърпи беше пластмасова. Щеше да се строши още при първия натиск. Друго нямаше. Тя седна на пода и усети как я обзема разочарование. После отново чу стъпки пред вратата.
Този път бяха тихи. Не тропаха, а пристъпваха едва-едва. Някой се приближаваше бавно и предпазливо. Някой, комуто не се полагаше да е тук. Тя бавно стана. Излезе от банята и затвори вратата, за да не се вижда сваленият капак. Докато куцаше към леглото, ключалката щракна и вратата се отвори.
В стаята влезе мъж. Беше млад, облечен в маскировъчна униформа, с черни петна по лицето. Дълъг червен белег пресичаше косо челото му. През рамо носеше автомат. Той се обърна и тихо затвори вратата. После се завъртя към Холи с пръст върху устните.