Тя се втренчи в него. Обзе я гняв. Този път не беше окована. Този път щеше да го убие. Тя се усмихна на безумната логика. Банята щеше да я спаси. Нали беше високопоставена затворничка. Трябваше да се отнасят към нея с уважение и почит. Ако някой дойдеше да я насилва и тя го убиеше, другите нямаше какво да кажат, нали?
Но младежът с белега само кимна към банята, без да сваля пръст от устните си. Тихичко пристъпи натам и отвори вратата. Кимна й да го последва. Тя закуца след него. Младежът погледна сваления капак и поклати глава. После посегна и завъртя крановете. Във ваната плисна мощна струя вода.
— Монтирали са микрофони — каза той. — Подслушват, за да ме хванат.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Холи.
Той клекна и отново намести страничния капак.
— Излишен труд. Няма начин да се измъкнеш.
— Трябва да има — каза тя.
Младежът поклати глава.
— Вече изпробваха стаята. Командирът затвори тук един от работниците, които я построиха. Каза, че ако не се измъкне, ще му отреже ръцете. След такава заплаха сигурно е опитал всичко възможно.
— И какво стана? — запита тя.
— Командирът му отряза ръцете.
— Кой си ти, по дяволите? — повтори Холи.
— ФБР — каза младежът. — Отдел за борба с тероризма. Под прикритие. Май ще трябва да те измъкна.
— Как?
— Утре. Мога да взема джип. Пък после каквото стане. Не мога да поискам помощ по радиото, защото подслушват ефира. Просто се качваме в джипа, караме на юг и разчитаме на късмета.
— Ами Ричър? — запита тя. — Къде го отведоха?
— Забрави го — каза младежът. — До сутринта ще е мъртъв.
Холи поклати глава.
— Не тръгвам без него.
— Сърдит съм на Лоудър — каза Бо Боркен.
Ричър сви рамене и погледна надолу. Лоудър лежеше на една страна, свит в ъгъла между стената и пода.
— Ти сърдит ли си му? — попита Боркен.
Ричър не отговори.
— Искаш ли да го ритнеш? — попита Боркен.
Ричър продължаваше да мълчи. Виждаше накъде води тази игра. Ако кажеше „да“, трябваше да пребие Лоудър. Не че имаше нещо против, но предпочиташе да го стори по своя воля. Ако кажеше „не“, Боркен щеше да го нарече страхливец без вродено чувство за справедливост и самоуважение. Проста и ясна игра без печеливш вариант. Затова избра тактиката, която бе използвал хиляди пъти: съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.
— В лицето, а? — запита Боркен. — Или може би в топките?
Лоудър гледаше Ричър. Имаше нещо странно в лицето му. Ричър разбра какво е. Очите му се разшириха от изненада. Лоудър умоляваше да го ритне той, а не Боркен.
— Лоудър, лягай долу — нареди Боркен.
Лоудър се отлепи от стената и отпусна рамене на пода. Завъртя тяло насам-натам и се изпъна по гръб. Боркен кимна на най-близкия пазач.
— В лицето.
Пазачът пристъпи напред и притисна с подметка главата на Лоудър настрани, тъй че лицето му да е обърнато към стаята. После се отдръпна и замахна с крак. Мощен ритник с тежък ботуш. Главата на Лоудър се отметна назад и изкънтя в стената. От носа му шурна кръв. Боркен дълго гледа червената струя без особен интерес. После пак се обърна към Ричър.
— Лоудър е един от най-старите ми приятели — каза той.
Ричър не отговори.
— Възникват два въпроса, нали? — продължи Боркен. — Първи въпрос: защо съм толкова строг дори и към старите си приятели? И втори въпрос: ако така се отнасям с приятелите, то какво ли правя на враговете си?
Ричър мълчеше. Съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.
— На враговете им правя далеч по-страшни неща — каза Боркен. — Толкова страшни, че не можеш и да си ги представиш. Наистина не можеш, повярвай ми. А защо съм толкова строг? Защото остават само два дни до изключителен исторически момент. Предстоят ни събития, които ще променят света. Разработват се планове, операциите са в пълен ход. Затова трябва да издигна вродената си предпазливост на още по-високо ниво. Старият ми приятел Лоудър стана жертва на историческите процеси. За жалост навярно това ще постигне и теб.
Ричър не каза нищо. Наведе очи и погледна Лоудър. Беше загубил съзнание. Дишаше задавено през съсирената кръв в носа си.
— Имаш ли някаква стойност за мен като заложник? — попита Боркен.
Ричър се замисли. Не отговори. Боркен го погледна в лицето и се усмихна.
— Така и предполагах. Е, какво да правя с човек, който няма стойност за мен като заложник? В един решителен исторически миг.
Ричър мълчеше. Наблюдаваше. Леко прехвърли тежестта си напред.