— Да не мислиш, че ще те ритна? — попита Боркен.
Ричър напрегна крака, готов за скок.
— Успокой се — каза Боркен. — Няма да те ритам. Като му дойде времето, ще получиш куршум в главата. Изотзад. Не съм глупав, ще знаеш. Имам очи и мозък. Колко си висок, над метър и деветдесет ли? И тежиш към сто килограма. Очевидно силен и здрав. Гледай само как си напрегнал бедра, готов да скочиш. Трениран човек, личи от пръв поглед. Не си обаче боксьор. Защото носът ти не е чупен. За да останеш със здрав нос в твоята категория, трябва да си феноменален талант и щяхме да те знаем от вестниците. Значи си прост бияч, вероятно бивш военен, нали? Затова ще внимавам с теб. Никакъв бой, само куршум.
Пазачите схванаха намека. Шест дула се надигнаха, шест пръста легнаха върху спусъка.
— Имаш ли присъди? — попита Боркен.
Ричър сви рамене и проговори за пръв път.
— Не.
— Значи почтен гражданин?
Ричър пак сви рамене.
— Така излиза.
Боркен кимна.
— Ще си помисля. Каквото и да реша, ще ти го кажа утре рано, бива ли?
Той вдигна масивната си ръка и щракна с пръсти. Петима от пазачите се раздвижиха. Двама отидоха да отворят вратата. Трети мина между тях и излезе. Другите двама изчакаха. Боркен стана с удивителна за теглото му сръчност и заобиколи масата. Дъските на пода изскърцаха под грамадното му туловище. Четиримата пазачи се наредиха зад него и той излезе в нощта, без да поглежда назад.
Боркен прекоси поляната и влезе в друга барака. Фаулър го чакаше със слушалки на ушите.
— Мисля, че някой влезе при нея — съобщи той.
— Така ли смяташ? — запита Боркен.
— Душът работеше — каза Фаулър. — Влязъл е някой, който знае за микрофоните. Иначе защо ще пуска водата? Преди малко се изкъпа, нали? Някой е влязъл и е пуснал душа, за да заглуши разговора.
— Кой?
Фаулър поклати глава.
— Не знам. Но ще се опитам да разбера.
Боркен кимна.
— Да, опитай се — каза той. — Опитай се да разбереш.
В полумрака на жилищните бараки мъже и жени усърдно почистваха пушките. Слухът за Лоудър се бе разнесъл светкавично. Всички знаеха за трибунала. Знаеха и какво ще е решението. Всеки от тях можеше да бъде избран за участие в екзекуцията. Ако изобщо се стигнеше до екзекуция. Повечето вярваха, че ще е така. За офицер като Лоудър командирът сигурно щеше да се ограничи с разстрел. Едва ли щеше да избере нещо по-лошо. Затова всички грижливо почистиха пушките и ги оставиха до леглата си заредени.
Онези, които имаха повече черни точки и утре можеше да получат дисциплинарни наказания, се опитаха да поспят. Ако командирът не се задоволеше с участието им в екзекуцията, чакаше ги доста работа. Тежка, неприятна работа. А дори на Лоудър да му се разминеше, оставаше другият. Онзи едър тип, дето пристигна с федералната кучка. Едва ли щеше да доживее до закуска. Не помнеха някой случаен чужденец да е оцелявал по-дълго.
Холи Джонсън си имаше правило. Беше го усвоила от дете, като семеен девиз. Дългото обучение в Академията го подсили още повече. Правило, изградено от хиляди години военна история и стотици години полицейски опит. То гласеше: надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.
Нямаше никакви основания да се съмнява, че ще избяга с джип на юг веднага щом новият й съюзник уреди нещата. Той беше добре обучен агент като нея. Знаеше, че ако ролите се обърнеха, щеше да го измъкне без затруднения. Тъй че можеше да седи и да чака. Но не го правеше. Надяваше се на най-доброто, готвеше се обаче за най-лошото.
Беше отписала банята. Оттам нямаше изход. Сега изследваше стаята сантиметър по сантиметър. Навсякъде новите чамови дъски се оказаха заковани плътно за гредите. Това я подлудяваше. Чамови дъски с дебелина два сантиметра и половина — най-старата технология, използвана от десет хиляди години насам, а нямаше начин да се измъкне. За самотна жена без инструменти стените бяха непробиваеми като брониран корпус на крайцер.
И тя си постави за цел да намери инструменти. Сякаш препускаше вихрено през дарвиновата еволюция. Някога маймуните бяха слезли от дърветата, за да открият използването на инструменти. Тя насочи вниманието си към леглото. От дюшека нямаше полза. Беше тънък, сплескан, без пружини отвътре. Но рамката изглеждаше по-надеждна. Беше сглобена от винкели и железни тръби. Ако успееше да я разглоби, можеше да вмъкне в най-дългата тръба един от ъгловите винкели и да получи лост с дължина два метра. Но болтовете бяха покрити с дебел слой боя. Макар че имаше здрави ръце, не успя да ги раздвижи. Измъчените й пръсти само се хлъзгаха от потта.
След като извлякоха Лоудър от бараката, Ричър остана сам с последния от пазачите. Седеше на стола, а пазачът се бе настанил зад масата. Автоматът лежеше върху нея, насочен право срещу пленника. Ръцете на Ричър бяха оковани зад гърба. Трябваше да вземе няколко решения. Първо — в никакъв случай нямаше да остане така цяла нощ. Той спокойно погледна пазача, понадигна се и плъзна ръце отдолу. Притисна гърди към коленете си и измъкна ръцете напред. После се облегна назад, отпусна окованите китки в скута си и с усилие се усмихна на пазача.