— Дълги ръце — каза той. — Понякога са полезни.
Пазачът бавно кимна. Имаше тясно лице и дълбоко хлътнали, проницателни очички. Те блестяха сред буйната брада и маскировъчните петна, но в блясъка им като че нямаше злоба.
— Как се казваш? — попита Ричър.
Пазачът се поколеба. Размърда се на стола. Ричър усети, че някаква вродена учтивост го кара да отговори. Но явно имаше и сериозни тактически възражения. Ричър продължи да се усмихва широко.
— Аз съм Ричър — каза той. — Знаеш името ми. А ти как се казваш? Щом ще сме заедно цяла нощ, поне да бъдем културни, нали така?
Пазачът отново кимна. После сви рамене.
— Рей.
— Рей — повтори Ричър. — Това името ли е, или фамилията?
— Фамилията — каза пазачът. — Джоузеф Рей.
Ричър кимна.
— Добре, мистър Рей. Много ми е приятно.
— Викай ми Джо — каза Джоузеф Рей.
Ричър отново се усмихна насила. Ледът се пропукваше. Като на разпит. Беше го правил хиляди пъти. Но за пръв път седеше от другата страна на бюрото. За пръв път носеше белезници.
— Джо, ще трябва малко да ми помогнеш — каза той. — Да ми разкажеш как стоят нещата. Не знам къде съм, защо ме доведоха тук и кои сте вие. Можеш ли да ми обясниш поне най-основното?
Рей го гледаше колебливо, сякаш не знаеше откъде да започне. После хвърли поглед из стаята, като че се чудеше дали изобщо има право да заговори.
— Къде се намираме всъщност? — попита Ричър. — Това поне можеш да кажеш, нали?
— В Монтана — каза Рей.
Ричър кимна.
— Добре. Къде по-точно?
— До едно градче, казва се Йорк. Старо миньорско Градче, почти изоставено.
Ричър кимна отново.
— Добре. И какво правите тук?
— Изграждаме бастион — каза Рей. — Място само за нас.
— И защо? — попита Ричър.
Рей сви рамене. Не беше от приказливите. Отначало не каза нищо. После се приведе напред и подхвана нещо, което приличаше на дълга молитва, сякаш я беше повтарял десетки пъти. Или му я бяха повтаряли.
— Дойдохме тук, за да избягаме от тиранията на Америка — каза той. — Трябва да очертаем граници и да речем: тук вече няма да е така.
— А как? — запита Ричър.
— Трябва да си възвърнем Америка педя по педя — продължаваше Рей. — Трябва да създадем място, където белият човек ще живее свободен, в мир, без тирания, с достойнство и справедливи закони.
— И мислиш ли, че ще можете?
— Не е за пръв път. Така е било и през 1776 година. Хората рекли: стига толкова. Искаме по-добра държава. Сега и ние го казваме. Искаме си страната. И ще си я вземем. Защото сме заедно. По-рано тук имаше десетки доброволчески отряди. Всички искаха едно и също. Но действаха поотделно. Мисията на Бо беше да обедини хората. Сега сме единни и ще си възвърнем страната. Започваме тук. Още сега.
Ричър кимна. Погледна надясно, където кръвта на Лоудър бе попила в пода.
— Така ли смятате да започнете? — попита той. — Ами гласуването и демокрацията? Ами гражданските права? Щом не харесвате старите хора, гласувайте срещу тях и изберете нови.
Рей се усмихна печално и поклати глава.
— Вече двеста и двайсет години гласуваме. И става все по-зле. Ония в правителството не се интересуват от нашия глас. Те ни отнеха властта. Продадоха страната. Знаеш ли къде е истинското правителство на тази страна?
Ричър сви рамене.
— Във Вашингтон, нали така?
— Грешка. Намира се в Ню Йорк. В сградата на Обединените нации. Питал ли си се някога защо Обединените нации са толкова близо до Уолстрийт? Защото това е правителството. Обединените нации и банките. Те управляват света. Америка е само част от него. Дори президентът, по дяволите, е само член на кабинета. Затова от проклетото гласуване няма полза. Да не мислиш, че на Обединените нации и световните банки им пука как ще гласуваме?
— Сигурен ли си? — попита Ричър.
Рей енергично кимна.
— Сигурен съм и още как. Видях как стават тия работи. Според теб защо пращаме на руснаците милиарди долари, когато в Америка има мизерия? Да не мислиш, че е свободно решение на американското правителство? Пращаме ги, защото така ни нарежда световното правителство. Знаеш ли, че тук има лагери? Стотици, лагери в цялата страна. Повечето са за войските на Обединените нации. Чуждестранните армии само чакат да се намесят, ако вземем да създаваме неприятности. Но на четирийсет и три места има концлагери. Там ще ни вкарат, щом си отворим устата.