— Какво има в досието му? — попита Уебстър.
Шерифът поклати глава.
— Нищо и половина. Бо е прекалено хитър, за да се остави да го спипат.
— Сторил е обаче много неща, без да го хванат — каза Уебстър.
Шерифът кимна.
— Помните ли обира на бронираната кола? Някъде северно от нашия щат. Чух за тая история. Не откриха извършителя, нали? Прекалено е хитър, казвам ви.
— Нещо друго да ни кажете? — запита Уебстър.
Шерифът се позамисли и кимна отново.
— Имаше и пето момче. Казваше се Одел Фаулър. Където е Бо, и той ще е там. Обзалагам се. Тръгнат ли Лоудър, Стиви и Бел да вършат пакости, значи Боркен и Фаулър седят нейде на сянка и дърпат конците.
— Нещо друго? — повтори Уебстър.
— Отначало имаше и шесто момче — каза шерифът. — Пакър се казваше. Шестимата се бяха сдушили като крастави псета. Но Пакър тръгна с мексиканско момиче. Не че искаше, просто се влюби. Бо му каза да я зареже. Изпокараха се заради тази история. Един ден Пакър изчезна, а Бо се разкарваше насам-натам, ухилен до уши. Открихме Пакър сред пущинака, прикован за голям дървен кръст. Разпнат. Беше мъртъв от два дни.
— И смятате, че е дело на Боркен? — попита Броган.
— Нищо не успях да докажа — отвърна шерифът. — Но съм сигурен. И в още едно нещо съм сигурен — че е убедил другите да му помогнат. Той е водач по рождение. Уверявам ви, може да убеди всекиго в каквото и да било.
Още осемдесет километра с кола на връщане към Мохаве. Хиляда и триста километра със самолет от Мохаве до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо. Общо три часа, тъй че кацнаха в „Питърсън“ заедно с великолепния планински изгрев. За подобна гледка хората дават мило и драго, но четиримата от ФБР изобщо не я забелязаха. Четвъртък, 3 юли — четвъртият ден на кризата. От умора и недояждане бяха изнервени до крайност. Не мислеха за нищо друго, освен за непосредствените задачи.
Генерал Джонсън не дойде да ги посрещне лично. Беше тръгнал някъде из огромната база да инспектира патрулите, които се връщаха от нощна смяна. Неговият адютант козирува на Уебстър, ръкува се с другите трима и ги поведе към щабното помещение, запазено за тях. На масата имаше грамадна, отлично заснета черно-бяла фотография. Някакъв пейзаж. Напомняше снимка на лунната повърхност.
— Това е Анадир, в сибирската част на Русия — каза адютантът. — Снимка от спътник. Миналата седмица тук имаше голяма военновъздушна база. Ядрени бомбардировачи. Пистите бяха насочени право срещу нашите ракетни силози в Юта. Според договора за ограничаване на въоръженията базата трябваше да бъде взривена. Волю-неволю, руснаците се подчиниха.
Четиримата агенти се наведоха да погледнат отблизо. На снимката нямаше и следа от човешка дейност. Само хаотично разхвърляни кратери.
— Волю-неволю ли? — обади се Макграт. — На мен пък ми изглежда, че са го сторили от все сърце.
— И какво? — запита Уебстър.
Адютантът извади карта от чантата си. Разгъна я и се отдръпна, за да видят по-добре. Картата показваше част от света — Източна Азия и западния край на Съединените щати с Аляска точно в средата и северния полюс най-отгоре. Адютантът отмери с педя разстоянието на югоизток от Сибир до Юта.
— Анадир беше тук — каза той. — Юта е тук. Естествено, знаехме всичко за тяхната база и бяхме взели контрамерки, които включват големи ракетни бази в Аляска, ето ги, и след това верига от малки противосамолетни постове по цялото трасе на бомбардировачите от Анадир до Юта. Ето ги тук, тук, тук и тук, разхвърляни между Монтана и Айдахо.
Агентите не обърнаха внимание на червените точки в Айдахо. За сметка на това грижливо огледаха постовете в Монтана.
— Какво представляват тия бази? — попита Уебстър.
Адютантът сви рамене.
— Временни съоръжения. Построени набързо през шейсетте години и криво-ляво изтраяха досега. Откровено казано, не вярвахме да влязат в работа. Ракетите в Аляска бяха предостатъчни. Нищо нямаше да мине през тях. Но нали знаете как е. Повечко предпазливост никога не е излишна.
— С какви оръжия разполагат? — запита Макграт.
— Във всеки пост имаше батарея ракети „Пейтриът“ — каза адютантът. — Тях отдавна сме ги изтеглили. Продадохме ги на Израел. Сега останаха само ракети „Стингър“. Нали ги знаете, пехотни установки за изстрелване от рамо.
Уебстър го погледна смаяно.
— „Стингър“? Искали сте да сваляте руски бомбардировачи с пехотни установки?
Адютантът кимна. Изглеждаше напълно уверен.
— Защо не? В края на краищата тия бази бяха чиста формалност. По принцип нищо не би трябвало да мине отвъд Аляска. Но стингърите щяха да свършат работа. Навремето ги пращахме с хиляди в Афганистан. Свалиха стотици руски самолети. Всъщност предимно хеликоптери, но, така или иначе, вършат работа. Топлинното насочване не подбира, нали? Няма значение дали ще го изстреляш от камион или от рамото на пехотинец.