— И какво става сега? — запита Уебстър.
— Закриваме базите — каза адютантът. — Затова генералът е тук, господа. Събираме оборудването и персонала в „Питърсън“ и ще има някаква церемония. Нали знаете, край на една епоха и тъй нататък.
— Къде са тия бази? — попита Макграт. — Къде точно в Монтана?
Адютантът придърпа картата към себе си и огледа обозначенията.
— Най-южната е маскирана между нивите около Мисула. Най-северната — в една долина на шейсетина километра от канадската граница близо до градче, наречено Йорк. Защо? Има ли някакви проблеми?
Макграт сви рамене.
— Все още не знаем.
Адютантът ги отведе на закуска и обеща да потърси генерала. Джонсън пристигна между яйцата и препечените филийки, тъй че зарязаха филийките и се върнаха в щабното помещение. Сега Джонсън не приличаше на онзи лъскав офицер, когото Уебстър бе срещнал в понеделник вечерта. В този ранен час след четири дни напрежение изглеждаше отслабнал с десет килограма и състарен с двайсет години. Лицето му беше бледо, очите зачервени. Сякаш бе готов всеки миг да се признае за победен.
— Какво знаем дотук? — попита той.
— Според нас почти всичко — отвърна Уебстър. — В момента действаме по работната версия, че дъщеря ви е отвлечена от доброволческите отряди в Монтана. Знаем сравнително точно къде се намират. Някъде в северозападните долини.
Джонсън бавно кимна.
— Обадиха ли се?
Уебстър поклати глава.
— Не още.
— Каква е причината? — попита Джонсън. — Какво искат?
Уебстър пак поклати глава.
— Засега не знаем.
Джонсън кимна още веднъж, по-неуверено.
— Кои са те?
Макграт отвори плика, който носеше.
— Разполагаме с четири имена — каза той. — Трима от ударната група и намерихме доста убедителни доказателства кой е водач на отряда. Някой си Бо Боркен. Да ви напомня нещо?
— Боркен? — повтори Джонсън, после поклати глава. — Не съм го чувал.
— Добре — каза Макграт. — А този тук? Името му е Питър Бел.
Макграт подаде на Джонсън компютърната снимка, която показваше Бел зад волана на лексуса. Генералът дълго я гледа и накрая поклати глава.
— Мъртъв е — добави Макграт. — Не успял да се добере до Монтана.
— Добре — каза Джонсън.
Макграт му подаде следващата снимка.
— Стивън Стюарт?
Джонсън я огледа по-дълго, но накрая пак поклати глава.
— Не съм го виждал преди.
— Тони Лоудър?
Джонсън поклати глава още от пръв поглед.
— Не.
— Боркен и тия тримата са от Калифорния — каза Макграт. — Може да има още един, на име Одел Фаулър. Напомня ли ви нещо?
Джонсън поклати глава.
— И остава ето този — каза Макграт. — Не знаем кой е.
Той извади снимката на едрия мъж. Джонсън я погледна, извърна лице, но после отново се взря.
— Познавате ли го? — попита Макграт.
Джонсън сви рамене.
— Като че ми е познат. Може да съм го виждал.
— Наскоро ли?
Джонсън поклати глава.
— Не е наскоро. Вероятно доста отдавна.
— Военен? — запита Уебстър.
— Вероятно — повтори Джонсън. — Повечето хора, с които се срещам, са военни.
Адютантът надникна през рамото му.
— Не го познавам — каза той. — Но не е зле да пратим снимката до Пентагона. Ако се окаже военен, може някой там да е служил заедно с него.
Джонсън тръсна глава.
— Пратете портрета по факса на военната полиция. Този тип е престъпник, нали? Може да е създавал неприятности в своята част. Все някой ще си го спомни.
25
Дойдоха да го изведат един час след изгрев слънце. Джоузеф Рей седеше напрегнато отсреща, а Ричър дремеше върху коравия стол, отпуснал оковани ръце в скута си. Почти цяла нощ бе мислил за динамит. Стар динамит от складовете на изоставена мина. Представяше си как поема в ръка динамитната шашка. Усещаше тежестта й. Пресмяташе обема на кухината зад стените на Холи. Представяше си я натъпкана със стар динамит. Стар, бракуван динамит — нестабилен, покрит с капчици нитроглицерин. Може би цял тон нестабилен стар динамит, натъпкан около нея. Още не чак толкова стар, че да избухне от случайно движение, но вече готов да гръмне от попадение на заблуден артилерийски снаряд. Или куршум. Или дори малко по-силен удар с чук.
После отвън долетя тропот по камъните и пред бараката спря група хора. Вратата се отвори рязко. Ричър извърна глава и видя шестима пазачи. Най-предният изтича навътре и стисна ръката му. Извлече го под яркото утринно слънце срещу петима строени мъже с насочени автоматични пушки. Маскировъчни облекла, буйни бради. Ричър стоеше и примигваше от светлината. Пушките се подредиха наоколо и шестимата го поведоха през поляната към тясна пътека, която чезнеше на запад в гората.