— Тук сме сериозни — повтори Боркен. — Може би ме гледаш и си мислиш, че съм някакъв деспот, фанатик или кой знае още какво. Светът ще ми лепне всякакви етикети. Но не е вярно. Добър водач съм, признавам. Дори талантлив водач. Кажи, че съм умен, че съм вдъхновен, няма да споря. Но не е задължително. На моите хора не им трябва пример и духовна подкрепа. Нито пък особено ръководство. Нуждаят се от упътване и дисциплина, но не се заблуждавай. Никого не задържам насила. Не допускай грешката да подцениш тяхната воля. Не си затваряй очите пред желанието им за промяна.
Ричър мълчеше. Продължаваше да се съсредоточава върху книгите и прехвърляше през ума си събитията от декември 1941 година, както са ги видели японците.
— Не сме престъпници, ще знаеш — говореше Боркен. — Когато едно правителство тръгне по лош път, именно най-добрите въстават срещу него. Или мислиш, че трябва просто да бъдем послушно стадо?
Ричър рискува отново да го погледне. Събра смелост да проговори.
— Много строги критерии имаш. Кой да остане и кой да се махне.
Боркен сви рамене.
— Всеки при своите. Така е в природата, нали? Черните си имат цяла Африка. Тук е за белите.
— Ами евреите зъболекари? — попита Ричър. — Те къде да се дянат?
Боркен отново сви рамене.
— Онова беше тактическа грешка. Лоудър трябваше да го изчака. Случват се такива неща.
— И мен трябваше да изчака — каза Ричър.
Боркен кимна.
— Напълно си прав. Така щеше да е по-добре за теб. Но не е изчакал и сега си при нас.
— Само защото съм бял ли? — попита Ричър.
— Да, не се смей — отвърна Боркен. — На белия и без това почти не му остават права.
Ричър го погледна. Озърна се из ярко осветената стая, наситена с люта омраза. Потръпна.
— Дълго проучвах тиранията — каза Боркен. — И пътищата за борба с нея. Първото правило е да решиш веднъж завинаги: свобода или смърт. Безвъзвратно. Свобода или смърт. Второ правило: не бъди овца. Вдигни се на бой. Опознай системата на врага и се научи да я мразиш. А после действай. Но как? Храбрият мъж се сражава. Отмъщава за злото, нали така?
Ричър сви рамене. Мълчаливо.
— Храбрият отмъщава — повтори Боркен. — Но ако е храбър и умен, постъпва другояче. Най-напред отмъщава. Предварително. Удря пръв. Така, както не са очаквали, и там, — където не подозират. Точно това правим ние. Отмъщаваме предварително. Войната е тяхна, но ние ще нанесем първия удар. Там, където не го очакват. Ще провалим техните планове.
Ричър отново погледна библиотечката. Пет хиляди страници военна класика и всички повтаряха едно и също: не прави каквото очакват от теб.
— Иди да видиш картата — каза Боркен.
Ричър протегна напред окованите си ръце и тромаво се надигна от стола. Пристъпи до закачената карта на Монтана. Откри Йорк в горния ляв ъгъл. Доста навътре в черните очертания. Провери мащаба и огледа цветовете и условните знаци. Реката, за която бе споменал Джоузеф Рей, течеше на около петдесет километра от града, отвъд висок планински хребет. Напомняше права синя черта, устремена надолу по картата. На север имаше огромни кафяви възвишения чак до Канада. Единственият път на север прекосяваше Йорк и свършваше до някакви изоставени мини. На изток няколко тесни пътеки лъкатушеха през гъста гора. На юг контурните линии се сливаха в ужасяващ овраг, изпънат от изток на запад.
— Огледай терена, Ричър — тихо изрече Боркен. — Какво ти подсказва?
Ричър огледа терена. Подсказваше му, че не може да се измъкне. Във всеки случай не и пеш, заедно с Холи. На изток и север имаше две-три седмици тежък преход. На запад и юг — природни прегради. Нямаше нужда от бодлива тел и минни полета — самият терен беше затвор. По време на гласността Ричър веднъж бе посетил Сибир да проверява старите слухове за корейски военнопленници. Лагерите се оказаха напълно открити. Нито мрежи, нито огради. Тогава бе запитал домакините: къде е бодливата тел? А руснаците посочиха безкрайното заснежено поле и отвърнаха: ето я. Няма къде да се бяга. Той отново погледна картата. Самият терен беше затвор. За да избяга, човек трябваше да има превозно средство. И голям късмет.
— Не могат да стигнат дотук — каза Боркен. — Неуязвими сме. Няма как да ни спрат. И не бива да ни спрат. Това ще е истинска историческа катастрофа. Представяш ли си какво щеше да стане, ако англичаните бяха потушили Американската революция през 1776 година?
Ричър се озърна из тясната дъсчена стаичка и потръпна.
— Това не е Американската революция — каза той.
— Не е ли? — запита Боркен. — По какво се различава? Тогава са искали да се освободят от едно тиранично правителство. Същото искаме и ние.